Симеон Симеонов ни е познат покрай надуваемите си латексови обекти, застанали нарочно неудобно в някое галерийно пространство или покрай розовата му отливка на римската статуя “Момчето с тръна” – част от колекцията за съвременно изкуство на Националната художествена галерия. Той е от тези художници, които ако сте го видели, няма как да го забравите. Повечето му работи ни посрещат с наивното и приветливо ярко розово, напомнящо детска дъвка, до момента, в който не се приближим, за да ни побият тръпки. Тогава захарната маска пада и приема страховитата форма на различни телесни части в преливащи се взаимосвързани форми. Неговите творби имат силно и агресивно присъствие, наситени са на цветове и реалистични елементи.

В новата изложба на автора откриваме едно друго негово лице, непознато до сега на широката публика. В простора на бялото пространство, на изложбената зала виждаме поредица от минималистични платна. На пръв поглед всичко е изчистено, следват се форми, стерилната атмосфера е премахнала всякакви въпроси. След втория поглед обаче се появява напрежението. Тук разбираме, че не всичко е така, както изглежда. Появява се почеркът на автора, който сме свикнали да ни провокира. Сред видимо идеалната атмосфера изникват странни релефи, геометрични неправилности, напомнящи грешки и куп променящи се, в зависимост от ъгъла, изчистени, или не съвсем, форми.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

Това не ми дава мира и решавам да поканя Симеон да си поговорим за новото му, но всъщност старо амплоа. За деликатната, но все пак провокация на публиката, за скритото напрежение, набъбващо под платната, за привидната правилност, която всъщност е друга.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: В твоето изкуство има винаги провокация, какво и кого търсиш да провокираш?

Симеон Симеонов: Преди години исках да дам някакво лице на изкуството си, да открия това в себе си. Но тъй като неможах, реших да го оставя и да не се занимавам повече. Имам предвид, че според мен не е нужно човек да си обяснява всичко. Нещата са такива, каквито са. Могат да са в детството или след това. При мен има нещо, което непрекъснато ме провокира да ги търся дълбоко в себе си, за да ги изведа наяве. Без да им давам конкретно лице.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: Творбите ти, които познаваме, напомнят някакви страхове, които целят да бъдат изкарани, дали защото ако се изправим срещу тях, ще ги преодолеем?

СС: Може и да е така. За това говоря. Това вътрешно чувство, което исках да го разбера, но не можах, а няма и смисъл. То генерира в мен енергията, чрез която аз осъществявам всичко това. Дава ми волята и мотивацията да го правя. И затова не искам да търся никакъв отговор, защото ако го открия, може да спре.

За мен е важен пътят, не крайната цел. По този път се появяват някакви неща, които го осветяват, но те са само частична илюстрация, не е истинското, цялото. То може да се появява и по друг начин в ежедневието, но аз не го разбирам, не му давам образ, докато от другата, художествената страна му давам. Така искам да се доближа до него.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: Лесно ли се преминава от скулптурата към платното?

СС: За мен е лесно. Като скулптор се занимавам с релефа. После търся материята, чрез която да пресъздам този релеф. Стига да намеря правилния материал, преходът е много лесен. В дадения случай материалът е платното. Непрекъснато търся материалността, която да създам в своите работи чрез нематериални неща.

Платното е точно този материал, който изкаран от традицията може да въздейства по друг начин. Да работи с визията. Гледайки го, забелязваш, че светлината се отразява по различен начин. Бидейки изплетено от множеството тънки нишки, то самото е произведение на изкуството. Тази белота на него е началото, раждането на нещо. Винаги съм си мислел как да го оставя да стои в едно празно пространство и да концентира енергия върху себе си и цялата зала. Така след дългогодишни експерименти, релефът си дойде на мястото. Започна да работи времето, появява се и изчезва, отново благодарение на структурата на платното, на неговото поемане на светлината и отразяване. Човешкото око е много ревниво към тези неща и веднага ги усеща и това му допринася естетическа наслада. Самото произведение вече не е само това, което виждаме, то ни дава да видим времето в него.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: Обикновено твите работи са доста наситени като присъствие, като материали, докато в последната ти изложба “Гравитация”, като че ли нарочно изчистваш всичките тези образи, преминавайки по-скоро към философията.

СС: Точно така. Бялото е там, за да се вгледаме в него, да ни ангажира, тъй като върху него има някакви изображения. Моята идея бе в част от работите да си остане абсолютно бяло, което човек да преоткрие по нов начин.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: Твоите работи до сега винаги са били много наситени, докато в тази изложба виждаме съвсем друго, обратно на това съдържание. И тук се сещам за “Черния квадрат” на Малевич, слагаш ли, подобно на него, някаква философска точка на изкуството, за да отвориш поле за друго, ново такова?

СС: Той си остава там, запечатва един момент от някакъв проблем, в който хората са привидели себе си и целия свят, този преди тях и, който им предстои. Художникът не повтаря света, той създава друг. И това е магията на изкуството.

За мен това е етап, който е започнал преди 20 години и съм илюстрирал по различен начин. Иначе проблемът и на двете неща, изкуството и философията, е един и същ в основата си: гравитация, време и пространство. Това е основата, върху която се трупа, другото само си става. То не е измъчено, не е притеснено, свободно е дори в съществуването си. Като фундамент, който ако не е здрав и това отгоре страда. С гравитацията, времето и пространството обаче, отдавна не се работи в скулптурата. Последният, който е правил нещо в тази посока е Хенри Муд. След Микеланджело той е дал на пространството нови посоки, започва да се работи повече не с физическото, а с духовното пространство. Имам предвид всички инсталации. Там вече след Дюшан на предмета му се придава друго значение. Работи се с духовното. Според мен физическото и духовното не бива да се откъсват едно от друго. Това е нашия свят, състоящ се и от двата компонента едновременно. Затова в началото архитектурата и скулптурата са били едно цяло. Така са мислени в Египет и Гърция, след барока и дори в готиката.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

МС: В новите ти работи наситеното и агресивно присъствие е сведено до минимум, те са там, но не се усещат веднага, какво ги прикрива?

СС: Не се усещат веднага поради времето. Него в светлината може да го видиш, а може и да не го видиш. Тя го моделира. Това в релефа е много важно. По този принцип са работили в Египет, Асиро-Вавилон двуречието и др. Те са работили със светлината, сянката и времето. По-късно и всички портрети от Ренесанса. Просто ние сега сме изгубили удоволствието от гледането на нещата, тяхната промяна, така че да може да ги разберем. Изгубили сме удоволствието от времето, а нещата трябва да се гледат.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

С тази изложба Симеон Симеонов ни връща времето, материализирайки го в една друга реалност. Времето, като новото измерение, забравено и скрито в скулптурите на миналото, което да придаде на плоскостта на платната едно ново значение.

„Гравитация“ Симеон Симеонов; архив Галерия Структура

Изложбата “Гравитация” на Симеон Симеонов може да се види в галерия “Структура” до 9 юни 2018 г., вторник-събота между 12:00-19:00 ч.