Какво съдържа изложбата ви Make Art Not Friends?

В изложбата представям 15 голямоформатни работи, по които работих около 15 месеца. Образите и типографията са изпълнени с акрил върху стари списания и комикси от 70-те и 80-те, даже и от 50-те, които издирвах на Битака. Има и вестници като Charlie Hebdo, които събирах с месеци. Някои броеве са от антикварна книжарница в Брюксел, други – разни хора ми ги носеха или пращаха. Мик Джагър е на 8 еднотипни тестета карти, доларите за работата с Джони Кеш са правени един по един. Образите са търсено монохромни, свързани с пънкарската естетика и 70-те, а фонът зад тях разказва история, влиза в диалог и ги вади от фенския смисъл. Всяка работа им своя надпис, текст, който се отнася и към образите, но и навън към зрителя. Тези надписи, Clash the Doors, We are eternal, what about you?, Cash’d Out, се обединяват в общия Make Art not Friends.

Откъде дойде интересът ви към пънк културата?

Израснал съм с тази музика и ме е формирала като човек. Харесвам музиката и начина на изразяване, идеите, бунта, промяната, която са предизвикали тогава, през 70-те, и досега. Мисля, че трябваше да й отдадем значимото след промените в България, 27 години по-късно. През 2012-та исках да правя такава изложба, но по различни причини бях възпрепятстван. Сега се радвам, че миналата година празнуваха по света и отбелязаха 40 години.

По какъв начин пънк култура е свързана с българската среда?

Свързана е от края на 80-те – много групи са повлияни от музикантите пънкари. След 89-та вече можеше да слушаме свободно такава музика и да направим нашия си бунт.  Най-вече модата и музиката бяха свързани с пънк културата. Но както се вижда сега, 2017-та, изглежда нямаме нищо общо с тази култура. На нас най-много ни липсва културата на бунта. Нея не я усвоихме.

Eто какво казва за изложбата и изкуствоведът Зоя Петрова:

“Станислав Беловски показва пънка като нагласа: отричане, опозиция и унищожаване, използването на страх и ужас в едно общество, което отчуждава индивида, същото отчуждение, което провокира психотични състояния. От антикомформизма и влечението към нещо извън нормата, нихилизма и критиката на икономическата система и анархия, до търсенето на сексуалната свобода и собственото аз като бойно поле”.
И още: “Работата на Станислав Беловски е силно повлияна от документация, визуални референции към обложки на значими албуми и култови фотографии от 60-те и 70-те, маркирали както пънк, така и цялостната визуална култура от 70-те години до днес”.

Clash the Doors 

Когато пънкът се качва на сцената в средата на 70те, той яростно се противопоставя на статуквото; в това число и на хипи културата, пееща за мир, любов, цветя.


photo credit: Pennie Smith (за Paul Simonon от The Clash, който разбива бас китарата си на сцената на Паладиум, септември 1979, Ню Йорк, САЩ); Michael Ochs Archives/Getty Images (за Джим Морисън, лежащ на сцената при изпълнение на The Doors през септември 1968 във Франкфурт, Германия)

We Are Eternal, What about You?

Работата представя колаж на Ливърпулската четворка с логото на Ролинг Стоунс върху мустаците им. И двете изображения са станали икони на поп културата.

Изображението на Бийтълс е от вътрешната страна на известната обложка на албума им Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band (1967). Обложката е сама по себе си произведение на изкуството, създадено от поп-арт артистите Питър Блейк и Йан Хауърт по скица на Пол Маккартни. Режисирана е от Робърт Фрейзър и заснета от Майкъл Купър. Лицето на обложката представлява цветен колаж на битълсите, облечени в костюми, и картонени фигури в реален размер на над 50 известни личности. Сред множеството любопитни детайли е и парцалена кукла, на чийто пуловер пише Приветствайте Ролинг Стоунс.

Известното лого Устата на Ролинг Стоунс е работа на английския арт дизайнер Джон Паши през 1969.

credit: Peter Blake, Jann Haworth; Robert Fraser, Michael Cooper (Sgt. Pepper…); John Pasche (логото на The Rolling Stones)

Cash’d Out

Известното изображение на Джони Кеш, показващ среден пръст, е „вероятно най-копираната снимка в световната история“, по думите на своя автор, Джим Маршал, който разкрива и историята около заснемането ѝ. Джони Кеш е известен застъпник на реформата в системата на затворите. Той изнася безплатен концерт в Щатския затвор на Сейнт Куентин, когато фотографът се провиква: „Ей, Джон, дай една поза за надзирателите“. Посланието на Джони Кеш е просто и ясно.

photo credit: Jim Marshall

 You’re Taking up Too Much Space

Сид Вишъс и Нанси Спънджен често са наричани Ромео и Жулиета на пънка. Таблоидите обожават такива истории: страст, наркотици, насилие и трагичен край. През 1978 Нанси е на 20, когато е открита наръгана до смърт в банята на стая №100 в хотел Челси в Манхатън. Сид, басистът на Секс Пистълс, е обвинен за убийството. Той е на 21, когато умира от свръхдоза хероин, докато е навън под гаранция четири месеца по-късно. Връзката им продължава 19 месеца. Живеят на ръба през цялото време.

photo credit: Steve Emberton

Sir Michael Philip „Mick“ Jagger

Кой би помислил, че този кльощав, арогантен, устат, шумен, разпуснат гамен един ден ще стане прадядо, филантроп и „сър“. Ако не броим това, нещата не са се променили особено за стария Мик и Ролинг Стоунс. Последният им албум бе записан само за три дни в края на 2016, когато се и роди осмото дете на Мик Джагър.

photo credit: Annie Leibovitz

Hey! Ho! Let’s Go

Рамоунс са нюйоркската пънк рок група, която въвежда пънка в 1974. Фотографията, използвана в тази работа, е дело на Роберта Бейли за обложката на първия им албум през 1976. Отляво надясно: Джони Рамоун, Томи Рамоун, Джоуи Рамоун, Ди Ди Рамоун. Членовете на бандата не са никакви роднини. Вземат името си от псевдонима, който Пол Маккартни използва, когато иска да се регистрира инкогнито по хотелите. Всъщност двама от членовете, Джони и Джоуи, почти не говорят помежду си, нещо, което никой не би познал, докато гледа бандата на сцената, как изпълнява песен след песен без никаква почивка.

Заклещени помежду седемдесеттарското диско и комерсиалния рок, Дъ Ръмоунс, със скромната си униформа от рокерии и скъсани дънки, със своите минималистични, бързи, шумни и енергични парчета, определено не приличат на никого. Често подценявани в своето време, Дъ Ръмоунс се доказват като група, променила лицето на рок музиката.

photo credit: Roberta Bayley

Home Sweet Home

Ани Спринкъл среща режисьора на Дълбокото гърло, Жерар Дамиано, в съда, където е призована да свидетелства в дело за разпространение на аморално съдържание. Това е средата на 70-те, тя е на 18 и тъкмо в началото на кариерата си на порноактриса, проститутка, феминистка стриптизьорка, редактор на порносписание, продуцент на секс филми, секс инструкторка, секс-позитивна феминистка, пърформанс артист и екосексуална активистка.

Пърформансът на Ани Спринкъл, Public Cervix Announcement, е поставен през 1990 и докато е на турне, повече от 40 000 души виждат „вдъхновяващата красота и загадъчност“ на нейния цервикс. Ани не е гледана, тя е тази, която кани зрителите да видят. Нейното спокойно и окуражително отношение изглежда като обратната страна на пънкарските буйни провокации на сексуалността. Свободата и автономността на себеизразяването обаче са същите.

photo credit: Annie Sprinkle, архив на пърформанса

Make Art Not Friends

Секс пистълс – архетипът на пънк бандите. Основана през 1975, първоначално просъществува две години и половина, през които издава само четири сингъла и един студиен албум– но с огромно влияние върху музиката, модата, културата и досега.

Тук, в групов портрет по време на заснемане на видеото на Pretty Vacant. Отляво надясно: Сид Вишъс, Пол Куук, Джони Ротън (Джон Линдън) и Стийв Джоунс, 1 юни 1977.

photo credit: Virginia Turbett

Reservoir of Dogs

Не е тайна, че филмите на Куентин Тарантино са свързани помежду си. Неговият дебют през 1992 с Кучета в резерв, наричан „най-велик независим филм за всички времена“, установява традицията на изобразяване на брутално насилие като основополагаща в неговата работа. Това брутално насилие, в комбинация с черен хумор, се развива до нов кинематографичен език, нова естетика, която печели на филмите на Тарантино култов статус сред представителите на поколенията Х и У. Ако говорим за по-новите работи на Тарантино, те не просто представят насилие, а разказват истории, в които жертвите, аутсайдерите на обществото добиват сила и отвръщат на удара. Пънк, на толкова много нива.

credit: Tyler Stout, a reproduction after the original poster of Tyler Stout (2012)

Забележителният плакат на американския графичен дизайнер Тейлър Стаут е поръчан от тексаска верига киносалони двайсет години след премиерата на филма. С изпипаните детайли в изобразяването, с точното представяне на персонажите плакатът засвидетелства култовия статус на Кучета в резерв за феновете.

Работата тук следва оригиналните инвенции на плаката. С едно малко изключение, в горния десен ъгъл.

Изложбата Make Аrt Not Friends на Станислав Беловски можете да разгледате до 2 април 2017, в галерия Нюанс, ул. „Иван Денкоглу“42, София