Как се получи това съчетание между вашите танци и оперното изкуство? Какво каза публиката, която видя спектакъла в първата част натурнето?
– Честно казано, едно такова налудничаво хрумване е дело на Найден Тодоров- да съчетае нашите спектакли с операта, чийто ръководител е. И когатозаговорихме, в началото аз го приех малко несериозно. Обаче след това, като сезамислих, реших, че може да се получи нещо и повторно го попитах: “Найдене, акоимате малко лудост в себе си и я съчетаете с моята, може да се получинаистина”. Но след като вече минаха четири участия в съвсем различни градове,разбира се – във Варна, Бургас, Добрич, Панагюрище – аз мога да кажа, чепубликата го приема изключително добре, въпреки че спектакълът продължаваше дасе изгражда с всеки следващ град. И отговорничката за оркестъра ме питаше:“Госпожа Робева, днес с какво ще ни изненадате?” (смее се).

Като ви звънях за уговарянето на интервюто по време нарепетициите, казахте, че тъкмо променяте финала на спектакъла. Защо се наложи?
– Да, променяме финала. Доизясняваме някои неща и променихме финала. Сменихме шансона отКармен с Танц със саби. Танц със саби, първо, вие знаете каква музика е,второ – това беше музиката на моята коронна дисциплина като състезателка – въженцето. Аз играех на Танц със саби, и трето – тозиразмер 2/4-ти, тактът подхожда както на нашите деца – да се втурнем с едно лудошопско върху Танц със саби – така и на балета. Като финал на един многодинамичен, много разнообразен спектакъл.

Всъщност спектакълът, доколкото разбирам е надиграванемежду две сватби. Кой побеждава накрая?
– Да. Вижте, когато поставите на едно място, дори в дискотека да е,както по-рано на мегданите – съберат ли се група млади хора неминуемо есъстезанието между тях. Така че е съвсем естествено, когато на едно и същомясто се планират две сватби, което е грешката на Нешка като организатор,съвсем естествено е младите хора, които участват в програмите да започнат едносъстезание, да се опитват да се изместват един в друг, да привличат вниманието.И за това ние заложихме на това. Иначе нямаше как да ги съчетаем. Все пактрябва да има една интрига. Аз не харесвам чисто концертни прояви – излиза,покланя се, изпълнява, отива си – нека да има някаква интрижка вътре, за дадържи публиката под напрежение. Например диждей Фигаро, който всички готърсят и там вече изпадат в много смешни ситуации. И тъй като диждей Фигаронякъде се е запилял, на сцената започва една надпревара – кой да застане насцената, кой да играе, кой да пее, кой да свири. Защото освен прекраснитеоперни гласове, които са от Русенската опера, и оркестърът, и балетът, участваи музикална певческа формация, която ние нарекохме Нешънъл Арт, но това еВалерия Момчилова с нейните приятели и нашите момичета и момчета, коитоизпълняват фолклорни танци.

Като ви слушам колко емоционално разказвате за спектакъла, ми естранно, не ми се връзва с това, което обявихте, че това ще е последното турне.Шестнадесет години сте на сцената. Уморихте ли се? Защо казвате: “Стига”?
 От сцената не се уморих, но шестнадесет години да издържаш еднатанцова формация… Плюс това аз държа и винаги съм държала на това да серазвиват, аз ги наричам децата ми, те за мен са деца. Но влизайки в тазиформация, аз съм наемала най-добрите учители, които да ги обучават в различнитанцови техники. Само че, когато взема някой от училището, той тепърва трябвада започне от “А” и “Б”. И така в продължение на много години. Когато вече сеизгради един добър танцьор и ти знаеш, че той владее изключително много танцовитехники, може да владее и публиката, идва време да се разделиш с него, защотоне можеш да осигуриш на семейството му издръжката. В смисъл, те могат датанцуват, но каква перспектива имат при мен? Колкото и да съм се опитвала дапредложа на нашата държава да създадат един театър на народната традиция или даобявят програми, откъде накъде ще се каже: “Тези са държавни, ние щефинансираме”, а тези са частни. Ама, моля ви, аз бих работила и в държавното, ив частното. Но когато ние говорим, че по конституция държавното и частното еравнопоставено, когато се говори за частни училища да бъдат финансирани, приусловие че там родителите заплащат и то много здраво, защото билиравнопоставени. При нас аз трябва да плащам на танцьорите, те на мен не миплащат. А държавата би трябвало да има механизми, с които да подпомага такиваформации, които, да кажем, отговарят на определени критерии. И тъй като това несе случва, аз вече се уморих, защото наистина е много тежко да осигурявашежемесечно, да мислиш как ще изкараш зимните месеци

Притеснително е, постоянно си в стрес сигурно в такава ситуация…
– Абсолютно. И не ти остава време да се радваш и да се нарадваш натворческия процес. Защото, вярвайте, при всичките години на моята трудовадейност, а те вече са петдесет, аз се докоснах до толкова много деца и младихора – всеки един от тях носи талант. И всеки талант сам по себе си носиотговорност.

Какво ви казват самите танцьори? Не ви ли увещават да не сеотказвате? Сигурно има такива разговори.
 Ами, аз бях решила миналата година – 15 години, кръгла годишнина -да се откажа. Те настояха да продължим. Тази година, ето, появи се НайденТодоров. Едно много интересно за мен ново начинание, защото се стремя да бъдемвинаги нови. И така участвахме с Мистерията Еньовден на едно събитие и тенаистина играха изключително. И публиката беше взривена, те ги изкарваха набисите. И аз казвам: “Ей, вие наистина играхте като за последно”. И те: “Ех,госпожо, защо?”. Да, защо… Но след това слизаме от сцената, идва труднотоежедневие и аз не мога да застана срещу тези деца да кажа: “Останете. Вие стетолкова добри. Хората ви харесват”. Но те искат да имат и един нормален живот,те трябва да имат семейства, те трябва да осигурят тези семейства. А пък с частот тях сме решили – първо, аз смятам, че те трябва да продължат своето развитиеи тогава мога да поема да продължа да ги обучавам в различните танцови техникис перспективата, да кажем, да участват някъде в програми и в различни другиизяви, но и да преподават. На първо място да преподават. Да обхванем децата -най-напред в Левски, защото в залата им има над двеста деца. Аз искам дазапочнем с тях танци, искам да привлека преподаватели по пеене. Децата нитрябва да танцуват, трябва да пеят, трябва да могат да рисуват, трябва даизживеят едно детство.

Всъщност казахте, че искате да направите школа за талантливи деца.
 Да. Това ще бъде началото, защото все пак трябва да помислим какще финансираме по-късно нещата. Аз, например, не бих искала, видите ли, ние щеподберем деца талантливи, ама на тези родители, които могат да плащат. Аз съмтакъв човек, че бих искала всяко едно дете да има достъп.

Т.е. с някакви минимални такси от страна на родителите ще гледатеда бъде?
– Ами, да, да. Или пък трябва да се търсят възможности по различнипроекти, програми да можем да започнем, сега да започнем от януари месец в Левски и постепенно, постепенно да привличаме или постепенно, постепенно даселектираме.

Значи не е “сбогом”, а “довиждане”.
– Да. Маестро Тодоров, като вижда каква е реакцията нахората, казва: “Хайде, госпожа Робева, хайде и до лятото не се отказвайте”, нотова е сложна работа. Аз пак казвам – за мен най-трудни са зимните месеци,когато нямаме толкова изяви, а аз е трябвало да акумулирам средства, за да могада поема зимните месеци и те да не усетят липсата на участия.

Като че ли по-категорична сте за художествената гимнастика. Тамказахте “сбогом”.
– Не, аз казах “сбогом” не на художествената гимнастика, защото съмпрезидент на наистина най-успелия клуб. Тук в интернет пише: “Най-успелияттреньор”… Двеста деведесет и не знам колко медала. Но клуб Левски има над360 медала. И то, обърнете внимание, само от световни, европейски първенства,световни купи. Защото, ако броим всичките тези турнири по сегашното броенекакто се броят, то тогава Левски има над 500 медала от международни изяви исветовни. Шампиони сме тази година на България – и в индивидуално, и вансамбъл. Имаме прекрасни деца. Вярно, че сега двама от треньорите ни отиват наподготовка в друга зала – т.нар. Централизирана, но вярно е, че те също иматколеги, които са изключително талантливи. Аз искам от клуба да се почнереставрацията на една школа, която беше българската школа и която имаше трайниуспехи, не чрезвичайни, а трайни. За да има такова нещо, трябва да сезапочне от основата на пирамидата, така че… Е, да, порадвах се малко на Невянаи Катето, с които работихме, направихме съчетанията за следващия етап оттяхното развитие, отиват на централизирана подготовка, но ние продължаваме сдецата от долу и с техните треньори.

Вече казахте, че няма да коментирате разменените реплики с ИлиянаРаева след онова събрание…
– За някои от тях съжалявам, защото наистина си изпуснах нервите и втвърде емоционално състояние. Репетира се на сцена, репетиция с костюми,камери…

Но все пак вече няма да бъдете в управителния съвет нафедерацията.
– Вие какво смятате, че може да направи един сам човек вуправителния съвет?

Казахте, че поне може да размаха пръст, да критикува, когато виждагрешки.
– По-рано имаше една държава с политбюро, което сераздираше от единодушие. Така че, когато някой се раздира от единодушие, когатоне иска да чуе друго мнение… това е демокрацията. Тя е по-страшна отдиктатурата, защото можеш много лесно да овладееш масите, да ги подчиниш свъзможностите, които ти дава законът, но аз не съжалявам, категорично несъжалявам и пожелавам успех в техните начинания. Защото на България това енеобходимо.

Коментирахте за “чрезвичайните” медали. Как стана така, че предигодини печелихме толкова златни отличия, а сега с един бронз – без даомаловажавам, разбира се, постиженията на ансамбъла на олимпиадата – ни сепредставя като най-значимото събитие в този спорт. То в наши дни е такова, но всравнение с преди…
– В тези години беше разбит, освен българската икономика и селскотостопанство, беше разбит и българският спорт. Погледнете – изваждат се хора отнищото, стават министри. Те не се притесняват от това, че не са запознати съссъщността на спорта. След това пак си отиват в нищото. Кой каквото могъл -забърсал и спортът за него приключва. Ние имахме една прекрасна система. Катосе започне долу от масовия спорт. Преди това критикувахме, че нямало масовспорт. Е, сега има масов спорт, но масовият спорт е базата на големите спортнирезултати. Аз точно към това искам, ако е рекъл Господ, както се казва, да мидаде още живот, да се върнем към тази база. И то ние трябва да я възстановим,защото е много важно как се започва с малките деца. Как се започва вобучаването в началния стадий. Да кажем, да започнем от азбуката, а не от сложните произведения. Все едно още не си научилазбуката, но ще ти дадат да четеш Достоевски. Тук има нещо, което е прекъснато,което е абсолютно сринато, защото спортен педагог в най-ниската възрастнаистина е нещо изключително ценно. И в момента това искам да дам на нашитемлади треньори – да създадем, да изградим тази система от най-малката възраст.Тя ще даде трайните резултати, защото тогава в националните отбори няма даимаме една, две, четири или до шест, което значи, че може да е една. Катотреньор на индивидуалните състезателки аз равностойно съм подготвяла дванадесетмомичета, селектирани от цяла България. Плюс това всеки е имал възможност дапродължи подготовка по клубове. И когато се явяват на състезания и вече наконтролни, те да имат възможността да влизат, други да отпадат. Но дванадесетмомичета бяха готови за шампионска титла. Със строги правила, регламент, койтоскоро ме питаше една от младите треньорки: “Ма, как регламент, може ли така итака…”. Казвам: “Регламентът е регламент, защото не може така и така…”.

Аз ви питах за медалите, защото имаше реплики, че трудно степонесли бронза и бенефиса…
– Ама, моля ви, това звучи безкрайно несериозно. То не подлежи накоментар. Дето се казва, Господ ме е спасил от това да завиждам, такова чувствоне съм изпитвала никога. Плюс това, аз съм изпращала винаги нашите големигимнастички. Тогава нямаше зала Арена Армеец, но зала Христо Ботев сепрепълваше и се пукаше по шевовете. И ние сме правили тези изпращания безпретенции да се състезаваме с някой кой по-добре или по-лошо. Хората обичатмомичетата, обичат този спорт и те заслужават такова изпращане. Но го заслужихаи едни други деца, които не бяха изпратени. Да кажем, вицеолимпийскитешампионки във възраст девойки. Само две години преди това ние имахме… на тяхдори едно “благодаря” не им беше казано. И в момента, в който наистина светътзаговори за тях, че ето, виждате ли, това е една друга гимнастика, сложна, тянапомня на онази старата – просто отборът беше разтурен. Една интрига.Треньорката Камелия Дунавска – изхвърлена. На тези деца “благодаря” никой не имказа, а трябваше да бъдат включени в бенефиса. Защо и те да не бъдат включени?Защо и Мария Матева да не бъде включена? Така че не бива това да се върти вмедиите. Пак казвам, че аз дадох дума. За националния отбор оттук нататък виеняма да ме чуете да говоря. Но че няма да скъсам пъпната връв с този спорт,защото наистина, влизайки в залата и като чуя дечурлигата: “Нешка Робева! НешкаРобева!” (смее се)… Или някой ти се хване за крака и те гушне, такова еднофъстъче. Хубаво е в залата и да, реагирах емоционално, но нека да имат успехдецата.

Вие се извинихте за овчедушието, което смятате, че е овладялоуправителния съвет на федерацията, а пояснихте, че такова е времето,обществото… Във време на овчедушие ли живеем?
 Вие сами виждате. Аз онзи ден наблюдавах по повод на тезиджипове по 200 хил. лева., в които се вози някой и обяснява, че неговиятживот е ценен и за това той трябвало да бъде в този джип. А на онзи човек,който живее със 160 лв. пенсия, видите ли, ако му дадат 300, ще провали страната. И гледахедин заместник-министър как обясняваше и някак си ми беше мъчно за този човек,подчинен… защото нашият министър иска да подчинява… той бешеподчинен, той сам се е подчинил – как увърта, как суче, как се гърчи… Т.е.Времето е такова, че болшинството, които искат да имат някакъв статут и даоцеляват, се примиряват с това време. И те не осъзнават, че не само унищожаватсебе си, но те мачкат един народ. Те така възпитават и следващите поколения -да приемат нещата, да приемат това неравенство. Това, че един може да изградидесетки хотели и да има скъпи коли, а другият да рови в кофите за боклук. Те гоприемат, те нищо не казват, но то това е до време.

На вас предлагали ли са ви да бъдете министър на спорта?
– Ами, да (смее се). В далечното минало..

Защо не сте се похвалили досега?
– Защо… ми то тогава гръмна пресата, защото това беше по времето наЖан Виденов, когато трябваше да се изтъргува Българският спортен тотализатор иаз категорично застанах против това. И във вестника прочетох, че съм отказалаот министерския пост.

А след това случвало ли се е?
– Вижте, не се е случвало, но аз не се стремя към това. Не само, чене се е случвало, а те някак толкова се страхуват от мен, че никой никога не мие поискал мнението. Което бих дала, ако искат, да го вземат, но бих далаабсолютно безвъзмездно. Какво да правим със спорта? Как да организираме? Как,например, трябва да се регламентира в такова общество, което едно мнозинство…Скоро чух за американската конституция, която гарантира държавата от натиска намнозинството. Вие може би също го чухте това. Какво значи… колко лесно е даформираш едно мнозинство. Колко лесно е, ако имаш тези финансови възможности даго овладееш и да го подчиниш…

Отваряме голяма тема. Да кажем само – втората частна турнето от спектакъла Търси се Фигаро – последната грешка на Нешка на 12декември…
– Да, на 12 декември от 18:00 часа също ще има спектакъл и от 20часа, но за 20 часа билетите вече са свършени. От 18 часа ще бъде абсолютносъщият спектакъл.