Текат преговори.

А под “текат” се разбира точно това. В Народното събрание, където се провеждат разговорите между бъдещите коалиционни партньори се разлива лепкава глупост. Всеки Божи ден се се случва едно и също: излиза някой от ГЕРБ и някой от Обединените патриоти, за да се покажат на картинка по телевизорите и да успокоят иначе незаинтересованото народонаселение, че “ей сега ще се разберат”.

Основната драма, според преговорните екипи били пенсиите. Всъщност основната драма са… самите преговорни екипи. Като ги гледате тях, бъдещата коалиция ще има вид на група подпийнали мъжаги, гледащи мач в квартална бирария. На практика обаче ще са управленци. Ей сега, като пиша ми става мъчно за мене си.

Цветан Цветанов – основен крепител на мнозинството. Валери Сименов – стожер на парламентарната мисъл. Красимир Каракачанов – балансьор. Волен Сидеров – консенсусен кадър с решаващ глас. Бойко Борисов – премиер.

Съвсем чудесна дружина за антропологично изследване, напълно неприемлива за управление. Има и нещо още по-хубаво. Тези господа не просто ще управляват. Ще управляват за втори и трети път.

Принципно този текст може да свърши дотук. Кратък като некролог, какъвто е.

Той обаче ще продължи. С на пръв поглед странна връзка между различни събития.

Значи – от една страна имате горната компанийка. От друга – президентът, който се опитва да подпъхва като любовни бележки под нечий праг, законопроекти, ограничаващи конституционни права. И от трета – чиновник, който разобличава мераците на държавния глава, но едва след като е уволнен.

На първо четене това са отделни лица, нямащи общо едно с друго. По-детайлното вглеждане обаче сочи, че всички те са си хранителна среда. И не могат да съществуват един без друг.

Няма как президентът да пише законопроекти, при положение, че няма право на подобна инициатива, ако щенията му не бяха подхранвани от копнежи сред основната политическа сила, без която ГЕРБ не може да управлява – националистите от Обединените патриоти.

Няма как Волен и компания да не са в тази конфигурация (и да не са фактор) при положение, че “системните партии” са едно и също. А оглупял, озлобен, беден и необразован избирател иска да се хване за сламката, обещавана му щедро – повече пари и повече справедливост.

Няма как Борисов да не печели поредни избори, ако основният му опонент не е БСП.

Нямаше как Радев да не спечели президентския вот, след като ГЕРБ не са имали никога адекватна конкуренция, която да ги стимулира да “произвеждат” нормални партийци.

Нямаше как чиновникът Любомир Талев да каже, че от президентството “творят” нормативни актове, ако не беше уволнен.

Всъщност тежката, туморна диагноза на публичният живот у нас изглеждa така: тънки сметки за личностно трудоустрояване, маскирани като задълбочени разговори по проблеми. Най-ясният пример за това са преговорите за кабинет. Как пък освен за пенсиите в публичното пространство не изтече една спорна тема по политики, а се се леят само личните амбиции на група „заподозряни“ за министри.

Докога ще обитаваме собственият си некролог?

Докато всички чиновници тип Любомир Талев не започнат да работят. Т.е.– да пишат аргументирани и смислени позиции (с една дума – да вършат работата си) за едно или друго законодателно предложение. Защото това е истинската съпротива – интервютата по медиите са битка за работно място, за стол. Съпротивата е – смислено, аргументирано, с факти и данни – подобни безумици да бъдат системно оборвани от администрацията. Вижда се, че тя обаче не го прави. Оценката за въздействието на законодателството е вяла и по задължение. И не е оценка, защото Любомировци, Ивановци и прочие ги е страх да не загубят „гнездото“, източник на държавни заплата и спокойствие. Те издигат глас, когато са уволнени. А работата им е да са аларма непрестанно.

Ето защо – администрацията се превръща в хранителна среда за Воленовци и Каракачановци. А те от своя страна – в антураж на Борисовци. А в резултат на Борисовците се пръкват Радевци.

Съвсем наистина е некролог.