По време на церемонията по повод дипломирането си от Харвард Майкъл Рокфелер трябва да преплува ритуалните 500 метра, за да вземе дипломата си. Това е стар обичай в университета, който е въведен в чест на удавил се студент, чиято майка по-късно прави гигантско дарение на библиотеката. Говори се, че тя е искала да предпази останалите младежи от съдбата на сина си.

Петото дете на милиардера Нелсън Рокфелер няма проблеми с плуването. Всъщност той е доста уверен във физическите си възможности и до края на живота си няма да спре да вярва в тях.

Мисля, че ще се справя са последните думи, които някой чува от устата на младия мъж преди да завърже две празни туби от бензин около кръста си през ноември 1961 си и да се отправи с плуване към бреговете на южна Нова Гвинея. Едва ли това е бил първият път, в който Майкъл Рокфелер е грешил. Но със сигурност е бил последният.

Фамилията Рокфелер е популярна с много неща, най-възхитителното, от които – парите. Те отварят врати към разнообразни хобита и страсти, в този случай такива, които са достойни за праведно одобрение. Още бабата на Неслън Рокфелер – Аби развива изострен усет към изкуството и полага основите на семейното влечение към откриването, събирането, закупуването и колекционирането на скулптори, картини, старинни гоблени и други ценни предмети. Аби Рокфелер допринася и за създаването на нюйоркския Музей за модерно изкуство. Семейство Рокфелер са и онези, които създават първия Музей за примитивно изкуство. Нелсън Рокфелер заявява, че интересът му към древноафрикански маски, канута, племенни и обредни предмети не е етнографски. Предназначенията на тези артефакти не го вълнуват. За него важна е само тяхната естетическа стойност, която е огромна, дори когато е абсолютно изтръгната от контекста на практическото.

Майкъл Рокфелер е 19 годишен по времето, когато баща му създава музея. И дали заради предаваната по кръвен път страст към изкуството, дали заради желанието си да спечели бащиното благоволение (по това време Нелсън Рокфелер е губернатор, бизнесмен и баща на 5 деца, борбата за вниманието няма как да не е била кървава), но Майкъл решава да предприеме експедиция за събиране на нови експонати за музея.

Той се отправя към Нова Гвинея и навлиза дълбоко в нейните потни, недокоснати от техническите и металните лапи на съвременния свят, джунгли. Там (освен дизентерия, неизвестност и глад) ги очакват и асматите. Племе, чиито култура и ритуали звучат фантастично и любопитно на теория и отдалече. Но доближиш ли се до тях, инстинктът ти за самосъхранение ще се задейства толкова мощно, че има шанс да строши клетките на тялото и да започне свое собствено пълнокръвно съществуване.

Асматите са племе, което населява южната част на Нова Гвинея около бреговете на Арафурско море. Заради климатичните и природни условия, те не отглеждат земеделски култури и не могат да разчитат за прехраната си на улов. Затова прехраната им постоянно е поставена под тлъст въпросителен знак. Системното наслагване на глад обаче едва ли е причината за появата на канибализъм сред тях. Една от най-старите им легенди разказва за двама братя, от които по-големият изисква от по-малкия да пререже гърлото му ритуално, след което да се превърне в него след редица свещенодействия, свързани с изяждане, намазване и абсорбиране на тялото му. Тези ритуали не са измислица. Враждите между отделни индивиди, семейства или села често приключва с ритуални убийства и антропофагия.

Асматите не приемат това за отнемане на човешки живот. Напротив, те смятат, че чрез изяждането на друг човек се превръщат в него. Възприемат себе си като дървета – с корени-крака, клони като ръце и цвят или плодове като глава. По този начин се изяснява и тяхното преклонение пред главата – тя е най-доброто от човешкото същество – онова, което представлява неговата есенция.

Майкъл Рокфелер е знаел това, когато решава да се отправи сам към брега, вместо да чака помощ, заради счупената лодка, на която е заедно с антрополога Рене Васинг. Рокфелер е сигурен, че няколкото му срещи с асматите ще гарантират безопасността му. Но познанството не гарантира неприкосновеност. Не и по бреговете на Арафурско море. Там правилата, нравите, ценностите са други. Паметта – също. Няколко години преди Майкъл да предприеме експедицията си, Уилям Лапре работи за властите в последната холандска колония в Изтока. Той е бял човек в Нова Гвинея, а за повечето местни белите хора са странни същества, които падат от небето и притежават купища метал. А металът е символ на власт, пари и сила. По това време местни конфликти между асматите вземат живота на стотици. Лапре е решен да спре това и мисли да изкорени проблема като изкорени причинителите му. Черните жертви на „белия“ мъж само влошават положението. Защото близките на черните жертви помнят действията на белите. И вярват в отмъщението.

Шансовете Майкъл Рокфелер да се е удавил не са малки. Успешното стигане до брега би му отнело между 10 и 20 часа, в които има шанс силите му да го напуснат и вместо тях на гости да дойде гладен речен крокодил. Семейство Рокфелер дълги години яростно отрича опцията синът им да е изяден от асматите. Официалната версия за неговата смърт е удавяне, макар тяло да не е открито.

Тази неизяснена смърт, както и цялата нейна предистория, привличат интереса на мнозина. В момента чететш този текст, благодарение на книгата Дивашка жътва на американския писател и журналист Карл Хофман, който тръгва по следите на Майкъл. Буквално. От ровене в стари документи до физическото му пребиваване сред асматите, от които научава нови детайли около съдбата на Рокфелер. Цялото изследване е описано с обширни описания за културата на асматите, допълнени от живописни описания на флората и фауната. Книгата излезе на български език преди броени седмици, благодарение на съвсем новото издателство Ерове.

В Дивашка жътва, разбира се, ще научите много повече неща. Като например това, че в крайна сметка не е важно дали Рокфелер е изяден от човек, или крокодил, защото въпросът не е дали крокодилите ядат хора. Не е дори дали хората ядат хора, защото и двете неща са факт, който не подлежи на оспорване. По-важен е въпросът каква е онази сила, която кара човек да загърби инстинкта си за самосъхранение и в името на какво това се случва? Смелост ли е да се бориш до край за каузата си, или е глупост?

Няма никакво значение кой е изял Майкъл Рокфелер. Има значение, че ако е имал избор Рокфелер би избрал същата съдба.