От време на време вселената се задвижва и подрежда събитията така, че да ни стане ясно следното: онова, което предлага реалността често е точно толкова невероятно, приказно и митично, колкото и всичко, произлизащо от фантазията и сънищата. Понякога – дори повече. Ето защо истинските истории на популярни и не чак толкова злодеи и престъпници, привличат вниманието на Хорхе Луис Борхес. Аржентинският писател проучва възможните източници – архиви, литература, градски предания и накрая се обръща към най-големия от тях – собственото си въображение. Така през 1935 г. излиза сборника с разкази Всеобща история на безчестието, който според критиците е и книгата, поставила началото на магическия реализъм.

 

КНИГАТА

 

Били Хлапето, 47-те ронини, гангстерът Монк Истман и измамникът Том Кастро са само част от героите на историите, събрани от различни краища на света – от Дивия запад, през Ориента, до Страната на изгряващото слънце. Те представляват 9 малки портрета, от които само един – „Мъжът от розовата кръчма” е изцяло художествен. Тези приказки за възрастни са всъщност жития, които подредени един до друг ни подсказват, че въпреки различните култури, въпреки времето и пространството, човек присъства в света по един и същи начин – с безразсъдство и смелост, които го дърпат напред, докато не го застигне безславният фатален край. Картотекирането на възходи и падения от пакостливи злосторници оформя един от лабиринтите на Борхес, в който лутането, търсенето на изход и намирането на правилната посока са опит за самоосъществяване и надмогване на възможностите, които са ни дадени.

Въпреки че лежат на реалността, историите са свободно украсени и дописани от писателя, защото истината, към която се стремим не признава ограниченията на чистите факти, а се цели в полето, където интерпретациите и свободата на мисълта и духа наместват пъзела на общата картина и оставят на читателя сам да определи нейния смисъл.

А за смисъла, писателят казва: „Мъдреците, застъпници на Широкия път, учат, че основна характеристика на Вселената е, че е празна. Те са абсолютно прави по отношение на тази микроскопична частица от космоса, каквато е настоящата книга. Населяват я бесилки и пирати и думата безчестие в заглавието буди смут, ала под бурята няма нищо. Всичко е само привидност, образи на повърхността, но пък точно затова е възможно тя да се хареса.”

 

 

 

ПИСАТЕЛЯТ

 

Борхес силно се вълнува от произхода на нещата, от корените им, учи староанглийски и старонорвежки, превежда и от френски и немски, обича енциклопедии, увлича се по митологии, тигри, детективски романи, лабиринти, сънища, история, воини, гангстери, Буенос Айрес, танго, забравени или неоткрити думи, мисли, състояния.

 

Няколко бързи факта за Хорхе Франсиско Исидоро Луис Борхес Асеведо:

 

На шест години знае, че ще стане писател, на седем вече е проучил и обобщил накратко древногръцката митология, а на девет – превежда на испански Щастливият принц от Оскар Уайлд. На единадесет вече чете Шекспир на английски.

 

Домашната библиотека на семейството му наброява повече от 1000 книги.

 

Започва като асистент библиотекар, десетилетия по-късно става директор на Националната библиотека на Буенос Айрес.

 

Просълзява се от филмите на Джоузеф фон Щернберг.

 

С напредване на възрастта губи зрението си и ослепява – наследствено заболяване от баща му. Жълтото е последният цвят, който различава.

 

В последните си дни вика католически свещеник в памет на майка си и пастор в памет на английската си баба, които го посещават.

 

ЦИТАТИТЕ

„Нищо не е построено върху камък. Всичко се строи върху пясък, но трябва да строим така, сякаш строим върху камък.“

„Има един шаблон. Не очевиден шаблон. Самият аз не мога да видя гората заради дърветата.“

 

 

„Писането не е нищо повече от управляване на мечти.“

„Сънищата са много повече, отколкото предполагаме. Те не само помагат да спим добре. Сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творецът, пиесата, зрителят, авторът. Това е най-старата художествена творба на хората… А и на животните, защото и те сънуват.”

„С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом…”

„Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината.”

„Поетите, както и слепите, могат да виждат в тъмното.”

„Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато вече няма време“.

 

ПРИВЪРЖЕНИКЪТ

 

Четем Борхес, четем и Радослав Парушев (потърси Само за напушени, ако си пропуснал) и ако някой у нас може да говори на ниво за аржентинеца, това определено е Чарли.

Ето какво ни каза той, без увъртания:

 

За първи път се натъкнах на Борхес, когато… бях на 13 и за първи път го публикуваха на български – сборника Вавилонската библиотека.

 

Първото, което си помислих тогава, беше… че е много забавен разказвач на заплетени криминални истории – понеже разлистих книгата напосоки и първо прочетох привидно лековатия „Смърт и компас“. Само след още два разказа разбрах обаче, че става въпрос не за автор на оригинални кримки, а за портал към цяла нова вселена от нечовешки, ангелски интелект, плашеща ерудиция и свистящо, шеметно въображение.

 

Най-любимото ми произведение от него е… невъзможно да определя – става въпрос за десетина разказа, всеки от които е с повече литература в него, отколкото има във, примерно, всички български романи, публикувани от началото на нашия век, взети заедно.

 

Борхес ме е вдъхновявал, поради… факта, че наред с Христос, баща ми,  Джагър и Ричардс (в този ред) ми показа какъв е смисълът на пребиваването ми на тази планета. Тоест, ако сте безбожници, не сте синове на баща ми, не сте фенове на Стоунс, и въпреки това, държите да живеете като Радослав Парушев, поне четете Борхес.

 

Светът на Борхес е свят…  подобен сякаш на една кула, която той описва – кула, която гордо се извисява насред полетата на Ада и нейното име е Феникс.

 

От него научих… че за да си щастлив и успешен мъж не е необходимо нищо повече, от това да си много добър разказвач на истории.

 

Искам да го питам… Какво мисли за някои от по-ранните ми разкази, в които несъзнателно го имитирам – дали, все пак, въпреки това, стават за нещо. Относно по-зрялото ми творчество, в което го крада с пълни шепи и в пълно съзнание, мисля, че с него нямаме какво да се питаме – всичко е ясно.

 

Малко хора знаят за Борхес, че… Конкретно в България, много малко хора (според мен – деветнайсет) изобщо знаят, че Борхес изобщо съществува. Вероятно това е така, защото последната книга, която 90% от населението на страната изобщо е прочело, е Под Игото, при това, не от пряк културен интерес, а под насилствения натиск на съответната гимназиална даскалица. Е, за тези 90% бихме могли да обобщим, че Борхес, общо взето, не е точно като Под Игото, а е, по-скоро, световна литература от възможно най-висок клас. За деветнайсетте човека, информирани за съществуването на Борхес пък, споделям едно свое индивидуално наблюдение, което не съм срещал у други изследователи: знаем, че Борхес е много характерен със своите величествени изброявания, например като това: „всичко, което мъртвите бяха видели приживе и което живите виждат: градовете, различните климати и царства по земята, съкровищата, скрити в недрата й, корабите, кръстосващи моретата, военните, музикалните и хирургическите инструменти,  грациозните жени, неподвижните звезди и планетите, цветовете, използвани от неверниците, за да рисуват омразните си картини, минералите и растенията със скритите си тайни и свойства, сребърните ангели, хранещи се с възхвалата и прославата на Бога, връчването на награди в училищата, статуите на птици и царе в сърцето на пирамидите, сянката, която хвърля бикът, подпиращ земята, и рибата под бика; пустините на милосърдния Бог.“ Тези, бих казал, чудовищно гениални на пръв поглед изброявания, под влиянието на тоталния Борхес навлизат (или – направо – са копирани) в творчеството на бележити негови последователи – наример Умберто Еко, Радослав Парушев, и др. Но в случая (установих аз), всъщност не става въпрос за уникален, изкован от самия Борхес художествен похват – самият Борхес смело го заимства от средновековната арабска повествователна традиция, включително – от оригинала на Хиляда и една нощ, където просто гъмжи от подобни шеметни изброявания. Впрочем, Борхес ме научи също и че няма смисъл да се криеш, когато заимстваш.

 

Но най-важното за него е… Че не е за всеки. Това му е и най-хубавото, всъщност.

 

Всеобща история на безчестието за първи път излиза на българския пазар от ИК Колибри.

 

„Момчета, убийте Борхес“! – това казва писателят Хулио Кортасар, преди да замине за Европа и когато го питат как се става добър писател.

 

Документалният филм за Борхес – The Mirror Man