Росица Градева – последният гост в поредицата на Дарик и егоист „Предай нататък“ избра да интервюираме Мирела Братова. И ето ни, двамата – Маринела и Косьо – готови за среща с Мирела, която също е неясно накъде ще ни заведе. Това е хубавото на тази рубрика. Всеки гост избира кого да интерюираме след него. Започнахме преди време с Цветана Манева, сега сме при Мирела Братова.

Мирела е дизайнер на дамски облекла. Обича естествените, истински, автентични неща. Започваме.

Маринела Величкова: Нашите две професии по някакъв начин си приличат. Защото успяваме да видим хората, с които общуваме, в една малко по-различна светлина. При нас – когато не са включени микрофоните. При вас – когато идват, за да намерят себе си в дрехата. Как виждате хората при вас, с техните капризи, суетност…

Мирела Братова: Виждам ги малко разголени, да си призная честно. Това като начало. И моята работа е да си представя кое най-много би им подхождало, но интересно, че също като при вас, на мен ми е необходим контакт. Дори да е несвързан изобщо с модата, с визията, със суетата, за да мога да си прехвърля представата отвъд самата фигура. Така че – да, има нещо общо между нас като професии.

МВ: Оставам с впечатление, че вие предпочитате естествените материи. Познах ли?

МБ: Да. Познахте. Всъщност моето озоваване в модата е много интересно. Аз някак останах по средата. Мечтаех да стана аниматор. После си мислих, че не е лошо да се занимавам с мода. Накрая реших, че екологията е моето призвание. Учих екология, след което отидох към модата. За съжаление, не остана време да се върна към анимацията. Но това, което ми остана от екологията, е абсолютната ми страст към чистите материи. Не употребявам синтетика изобщо. Смятам, че тази планета не го заслужава.

Константин Вълков: Вас кой облича, това е интересно.

МБ: Себе си обличам; самата аз се обличам. И някои марки дънкови. Това е.

КВ: Питам ви, защото би било странно дизайнер да не носи собствените си дрехи или не е така. Как бихте коментирали дизайнери, които не го правят.

МБ: Бих ги коментирала, че са конвертируеми по някакъв начин, те са хора, които откликват на пазара вероятно. На мен ми харесва да правя дрехи, които бих носила самата аз. И първо изхождам от това. Всъщност съм една щастливка – правя си, каквото на мен ми харесва.

КВ: Тези материали, за които говорим, лен и коприна. Ленът е толкова интересен, но за съжаление в България не се произвежда вече, ако не се лъжа.

МБ: Да, за съжаление вече не се произвежда. Освен ателието, което изработва крайния продукт, ние имаме и малка тъкачница, в която произвеждаме плат само за нас. Това са едни нищелкови станове от 1938 година, полуавтоматични. Първоначално работехми с нишки от България, от Рилски лен, но уви вече не. Сега това малко ни затруднява, но се справяме по някакъв начин. Много е интересно. От една нишка, от един конец, да направиш накрая дреха. Това е много симпатичен процес. В интерес на истината аз нямах никакво понятие от тъкачество, но имах това щастие да попадна на хора, които ме обучиха и мисля, че се получи доста добре.

МВ: Къде намерихте тези станове?

МБ: В Павлово, колкото и да е странно. Запознах се с едно мило семейство, техният родител, който за съжаление вече не е сред нас. Тогава беше на около 85 години. Те правеха копринени шалчета и на мен ми хрумна, че може да направим плат за дрехи. Една година беше абсолютно експериментално. Пробвахме какво ли не. Накрая ми дойде наум, че за да направим по-здрав плат може да използваме и друга нишка. Сами си го багрим, не използваме химикали. Изписваме си бои, които са екологично чисти, от Германия.

МВ: Как преценявате коя дрехи ще пасне на човека, който е дошъл при вас. Цветът, материалът, формата, кройката – какви да бъдат, как оценявате, как се случва този процес.

МБ: Да ви кажа, от позицията на вече 25 години, може би има известна доза рутина, но има и някакво вътрешно усещане. Освен това си има една основа в самия занаят, която ти дава фундамента – тези цветове са добри за тази илюзия, тези материали са добри за… А има и хора, които просто не успявам да облека. Те не са моите хора и тогава ги пращам при колеги. Мисля, че им правя услуга.

МВ: Винаги съм се чудила, когато гледам ревюта с дрехи, които освен, че са нефункционални и провокативни, те не стават за нищо друго, освен за ревю. Защо се прави това?

МБ: Не знам защо се прави. Да ви кажа, аз един-единствен път съм правила ревю, то беше за моите клиенти, когато имахме годишнина, за хората, за които работя. Беше си един личен празник. Аз зъщо си задавам тези въпроси. За мен един такъв форум би трябвало да има – грубо казано – някакъв икономически ефект. Да дойдат хора, т.нар. купувачи, които да си харесат нещо. Всичко друго е една суета. Затова като ме питат от кога правя мода, не мога да кажа, че правя точно мода. Модата е нещо много конвертируемо.

Аз се опитвам да създам някакъв стил, да създам удобство на хората. Хем да се чувстват различни, хем да им е удобно. Много от нашите дрехи са направени така, че следващата година да можеш да прибавиш още нещо, след това още нещо. Можеш да отидеш на работа, можеш да отидеш на пикник, на коктейл. Това се опитвам да правя.

КВ: И все пак става дума за бизнес. На какви компромиси сте съгласна и правите, за да излезе сметката, грубо казано.

МБ: Ако трябва да съм честна, много рядко излиза сметката (смее се). Компромиси, до каква степен правя компромиси. С годините сякаш все по-малко компромиси съм склонна да правя. Не правя компромиси с материалите в никакъв случай. Понякога стилово, но пак успявам да вкарам нещо от себе си вътре, за да мога да се съхраня. Правила съм компромис в едни малко по-тежки времена, когато ни налегна кризата преди десетина година. Тогава се опитах да откликна на пазара, но не ми се получи. Всъщност мисля, че сме толкова малки, всъщност миниатюрни на фона на целия пазар, че човек не трябва да прави компромиси, не можеш да откликваш на пазара, трябва да си намериш потребителя за твоето нещо, а не да му предоставиш неговото нещо.

КВ: Поръчка, задание – ако това е определението, което все още може да ви провокира след толкова години. Идва клиент и търси дреха за конкретен повод например или определен тип дреха за мъж, жена, дете…

МБ: Да, това е интересен творчески процес. Идват примерно хора, обличам за немалко сватби, но те идват със заданието „аз ще се женя на яхта“, „аз ще се женя в Копривщица“, „на плажа“. Имах даже една симпатична английска сватба, която се случи на Темза. И темата беше Ромео и Жулиета. Така че тези неща са ми много интересни. Също и проекти в киното, в музиката. Макар и да не са съвсем мои си, но знаете ли, с годините хората се научиха и идват при мен, когато искат и да има нещо мое в дрехите.

КВ: Мъж, жена, дете – най-труден за обличане?

МБ: Мъжът е много труден за обличане. Мъжът има по-изградена представа за себе си как трябва да изглежда, докато жената – според мен – много повече се влияе от странични фактори, от това какво впечатление ще направи, кое е модерно, кое не е. А децата са дар Божи. Аз, впрочем, започнах с детска мода навремето. И то защото синът ми се роди в едни години, когато буквално освен мляко нямаше и дрехи. Беше ми много интересно. Моята работа обаче е много пипкава, много скъпа за детски дрехи.

МВ: Дотук в проекта ни „Предай нататък“ интервюирахме Цветана Манева, Александрина Пендачанска, Мая Манолова, проф. Надя Данова, Росица Градева. Коя дама бихте облекли? За коя веднага ви хрумва нещо.

МБ: За мен би било страшно удоволствие да облека Александрина Пендачанска. Никога не съм я срещала през живота си. Много харизматична ми се струва. И много свободна като дух. Имам чувството, че биха й подхождали моите дрехи. А госпожа Манолова би била страшна провокация.

МВ: Коя дама да интервюираме след вас?

МБ: За мен си струва човек да покани проф. Нели Огнянова. Много интересен човек е, винаги има какво да каже на една аудитория.