Проектът ни #egoinstatakeover, през пренаситения от събития на световно ниво юни, продължава с човек, който ви представям с огромно удоволствие – Коста Каракашян. На 18-годишна възраст той става най-младият участник в Dancing Stars, Виетнам, а едва на 24 печели голямата награда “Люмиер” на фестивала Синеданс в Отава с късометражния си документален филм (, който можете да видите по-долу) “Чакайки за цвят” (WAITING FOR COLOR).

A look back at the 3rd edition of Cinédanse in…

Posted by Cinédanse on Thursday, 3 October 2019

Идеята за тазмесечния #takeover се роди при първата ни среща, когато още не се говореше за пандемия и смятахме, че софийския прайд би бил подходящ за представяне в една по-различна светлина. Отвътре-навън. Събитието няма да се проведе по улиците тази година, а онлайн. Коста щеше да присъства с родителите си там, които са негова постоянна опора и подкрепа.

Този човек е светлина и вдъхновение в едно. Присъствието му е ефирно, грациозно и изпълващо пространството с широката усмивка на вярата в по-добро бъдеще. Човек на изкуството, който завършва бакалавърската степен на образованието си в Columbia University, Ню Йорк с танц, но продължава обучението си с магистратура Човешки права във Венеция, Италия. И именно тук, именно сега заедно с него искаме да припомним ценностите, на които нашите, човешки права стъпват.

Историческите сведения сочат, че първият писмен кодекс датира от около 2000 г. пр. н.е. Кодексът на Хамураби във Вавилония (Ирак). Същият постановява „да тържествува равнопоставеността в кралството, да бъдат унищожени злото и насилието, силните да не потискат слабите, … да се просвети страната и да се насърчи доброто у хората“. Друго историческо сведение от древността идва от африканското учение „убунту“,  което “улавя същността на това какво означава да бъдеш човек. Убунту поставя акцент върху зачитането на всички членове на общността, гостоприемството и щедростта. Понятието „убунту” може да се обобщи по следния начин: „Човекът е човек чрез другите хора „. Това схващане има дълбоко въздействие върху човешките права. Ако ние сме хора чрез другите хора, тогава нехуманното ни отношение към другите също ни дехуманизира – оттук следва и извода за необходимостта от насърчаване на правата на другите, да даваме и получаваме прошка и да имаме респект към човешките права на другите.” [източник]

През седмицата от 8-ми до 14-ти юни (включително) Коста ще е начело на социалните ни мрежи (Instagram & Facebook). Посредством въпроси и отговори, той ще разкрива повече за “убунту” днес сред нас. Какво ли се е променило? Следва Коста с негови думи в отговори на моите въпроси:

Какво те накара да изтанцуваш търсенето си на цвят? Разкажи ни историята зад филма.

Когато за първи път срещнах в медиите историите на ЛГБТИ общността в Чечня припознах себе си в притесненията на хората там. В страх от това, че самата им същност може да стане повод за насилие, отхвърляне от семейството и дори убийство, те са принудени да се крият и да живеят в постоянен терор. Попаднах на доклад с десетки документални разкази на жертвите от Чечня (публикуван от Руската ЛГБТИ мрежа тук), анонимно разказали историите си, за да осигурят безопасността на семействата си и на самите тях.

В този момент живеех в Ню Йорк и усещах не само свободата, а и щастието да бъда млад гей мъж в един от най-зареждащите градове в света. Докато на други места различната сексуална ориентация все още е криминализирана и е повод за арести, измъчване и смъртни присъди, реших, че искам да използвам силите си като артист да помогна по един по-емоционален и достъпен начин. Притеснявах се, че новината за Чечня бързо би могла да изчезне в медийното пространство и оттам дойде идеята за филма да може да ангажира и задържи вниманието ни по-дълго.

С екипът ми искахме да дадем гласност точно на тези лични истории и затова включихме дословно разказите и ги записахме с мъжки и женски глас, смесвайки английски и руски. Хореографски материалът се изля от мен много бързо докато четях самите истории и ключова за емоционалния интензитет на филма несъмнено беше страхотната музикална композиция на Jude Icarus.

Завършваш бакалавър Танц, а продължаваш с магистратура Човешки права… Защо?

След премиерата на филма в партньорство с фондация Сингъл Степ усетих потенциала на танца и киното за социални цели. Когато представихме филма в София реакцията от публиката беше окуражаваща и се получи ползотворна дискусия за правата на общността в България.

Идвам от голямо семейство лекари и импулсът да помагам чрез работата си винаги ми се е струвал естествен. За мен изкуството е значимо когато засяга важни човешки теми и помага да чуем тези гласове, които рядко имат поле за изява. Когато забелязах ,че тази нотка се е прокраднала естествено в творчеството ми бях много щастлив!

Покрай самата премиерата на WAITING FOR COLOR се запознах със Реми Бони – страхотен ЛГБТИ активист от Белгия, който изследва ролята на международните отношения в движението за равноправие. Той тъкмо завършваше магистратурата по Права на човека в Глобалния кампус по права на човека във Венеция и ми я препоръча.

Коста, какво е човешки права и на какви ценности се основават?

Правата на човека са изключително силно нещо. Те ни защитават и ни насочват като един компас какви всъщност са стандартите, които са необходими за един достоен живот. В основата им са две ценности – човешкото достойнство и равенството.

Правата на човека имат дълга история, но в международен план те за първи път са кодифицирани след Втората световна война във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН през 1948 след Втората световна война. Самата декларация не е правно-обвързващ документ, но дава силно начало за последвалите споразумения със задължителен характер, които имат силата да защитават тези права чрез закона. Декларацията дава начало на изграждането на ценностна система, която да се отнася за цялото човечество.

Правата на човека са неотменими (присъщи на всяко човешко същество и неспособни да бъдат изгубени или отстъпени), неделими, взаимнозависими и взаимосвързани (не могат да бъдат разглеждани поотделно и никое не е по-значимо от друго), и универсални (важат еднакво за всичко хора по света и по всяко време). Ще ви запозная с тях по-подробно по теми следващата седмица в Инстаграм #takeover на @egoist.bg между 8-14 юни!

Защо са всеобщи и едновременно с това никак не са?

Правата на човека служат като минимални стандарти, които би следвало всяка държава да спазва. Реално много често не е така, понякога поради неправилно тълкуване на езика, а в по-лошия случай при умишлена злоупотреба. Точно тези различия ме мотивират да се ангажирам както на местно ниво в България, така и навън.

Всяка държава има суверенитет, което означава, че тя определя какви закони да приложи, за да осигури пълното упражняване на правата на своите граждани. По света някои държави се оправдават с това, че международните стандарти за правата на човека нарушават специфични културни обичаи като например гениталното осакатяване на жени (FGM), детеубийство на родени момичета, ранна бременност и други. Защитата на човешки права предполага отказ от тези вредни за здравето практики докато същевременно почита разнообразните култури по света.

Разбира се, съществуват и международни механизми и регионални институции за защита на правата на човека като в случая на Европа, това е Европейския съд по права на човека на Съвета на Европа.

Бях ти разказала за мой спор с приятел относно т.нар. Masterpiece case в Лейкууд, Колорадо (Lakewood, Colorado). Накратко става въпрос за това как след като в щата биват узаконени еднополовите бракове, двойка решава да престъпи към следващата стъпка в отношенията си. Двамата мъже отиват в сладкарница за да поръчат сватбената си торта, но собственика любезно им отказва с обяснението, че религията му не позволява да направи торта за честване на еднополов брак. Съответно те го съдят за дискриминация и едва на най-висшата инстанция печели сладкаря. Моето виждане е, че не става въпрос за дискриминация, такава щеше да е, ако всички сладкари в града им бяха отказали, а за правото на религиозна свобода. Подобно на победата в съда на Мохамед Али, след смяна на религията си. Моля те, коментирай решението на Върховния съд от твоя гледна точка.

Този случай е труден за коментиране и има доста нюанси. Тук има конфликт между свободата на вероизповеданието и свободата на словото на сладкаря срещу законите против дискриминация към двойката на щата Колорадо. Счита се, че самото решение на Върховния съд е било повлияно от неправилното разглеждане на случая от Комисията за защита на правата на човека в Колорадо, която не е спазила нужния религиозен неутралитет. Затова Върховният съд е бил доста строг, но самият случай според мен създава опасен прецедент.

Разделянето на места, където можем да получим или да не получим обслужване на база на каквито и да е лични характеристики си е унизителна и дискриминационна практика. Достатъчно е да се върнем съвсем наскоро в миналото на Щатите и да си спомним за сегрегацията между тъмнокожи и бели хора и как тя е била знак за несправедливост, а не равенство.

Такова решение отваря възможност за 100% от сладкарите да откажат да направят една торта. Отваря възможност за медицински работници, болници и аптеки да откажат да третират пациент, който не отговаря на техните религиозни виждания. Свободата на вероизповеданието предполага свобода и на двете засегнати страни да упражняват религиите, в които вярват, без това да става повод за каквато и да е дискриминация.

Трудно е да се балансират различни права, но тук бих вметнал, че правата на човека не са фиксирана идеология с конкретни отговори, а развиваща се област от моралната и правна мисъл.

Тук също мога да спомена и положителните изказвания на папа Франциск за хората от ЛГБТИ общността, които отново сочат, че не религията, а тесногръдието е истинският повод за дискриминация…

По повод споменатия случай по-горе и множество други, моето усещане е, че често става въпрос за едни свободи за сметка на други… Забравяме ли, че свободата е отговорност и какво е решението в случая?

Уважението към правата на другите хора около нас е свързано с отговорност за собствените ни действия. Важно е всички като общество да полагаме усилия за правата на другите, дори когато не ни засягат пряко.

Има един погрешно интерпретиран цитат на Данте Алигиери, който все пак много ми допада, който гласи „Най-горещите места в ада са предназначени за онези, които по време на големи морални изпитания са пазили неутралитет.“

Смятам, че е важно да политизираме ежедневието си и да не спираме да образоваме себе си и хората около нас. Важно е да можем да си отговорим какви са правата ни как можем да действаме колективно с хората около нас, за да подобрим обществото, в което живеем?

Кога най-силно почувства, че твоите права са пренебрегнати, дори потъпкани, ако има такъв случай?

Като много други хора на моята възраст искам един ден да се омъжа за прекрасния човек, който имам до себе си и да имаме семейство заедно. В България все още не е възможно двамата с него да сключим брак или да осиновим дете заедно. Правото на личен, семеен и достоен живот е важно за мен, както и за други хора от общността.

В момента в България тече интересен казус, с който Младежка ЛГБТИ организация „Действие“ се е заела. Следя с голям интерес как този казус ще се развие ако двойката подаде жалба до Европейския съд по правата на човека:

С окончателно решение Върховният административен съд отказа да признае брака на Лили Бабулкова и Дарина Коилова, сключен във Великобритания. Двойката е заедно от 10 години и се опитва да го регистрира и в България, което е задължение на всеки български гражданин, сключил брак в чужбина, но получава отказ.
Решението на ВАС противоречи на стандартите, възприети от Европейския съд по правата на човека, тъй като не може да съществува правен вакуум относно обществени отношения, които са налице, но правната система да отказва да ги уреди. Правото на семеен живот на всички хора следва да бъде гарантирано от вътрешното право в страната.

Какво е мнението ти по въпроса за църковен брак на еднополови двойки в името равенството?

Не виждам никакъв проблем – по света има много църкви, които  еднополови двойки сключват църковни бракове. В Дания, Швеция и Норвегия е признато на национално ниво, а в Щатите, Аржентина, Германия, Италия и други е възможно само в определени църкви.

За мен е изключително важно да има такива възможности за хора, които държат и на вярата си и на любимия човек до тях. В Ню Йорк имах изключителната възможност да го усетя от първо лице, когато се запознах с хората от специалната ЛГБТИ служба “Мараната” на църквата “Ривърсайд”. Там църквата не само извършва брачни церемонии, но е и една от най-старите религиозни организации, които са се застъпвали за общността многократно и особено по време на ХИВ епидемията през 80-те. От 1978-ма участват в NYC Pride и са дали място на много хора, отхвърлени както от семействата си, така и от други църкви.

Направи кратко сравнение на отношението в Ню Йорк и София към теб като представител на ЛГБТИ.

Ню Йорк сега ми се струва като един блян! Прекарах четири години там и се влюбих в разнообразието по улиците. Бях част от едно общество, което подкрепя всички хора, независимо от расата, етническия си произход, цвета, пола, сексуалната ориентация, уврежданията, езика или религията. Едно от най-прекрасните неща там беше богатството на гледни точки, които можеш да получиш дори и в една група близки приятели или съученици. Ню Йорк също може да се похвали с много колоритна гей култура с цели квартали като Chelsea и Hell’s Kitchen с разнообразни барове и дискотеки, където хора като мен могат да танцуват и да изразяват любовта си напълно свободно.

Знам, че имаш прекрасни родители, които те подкрепят много. Сподели ни най-ценния съвет, който си получавал от тях, моля.

Имам страхотното щастие цялото ми семейството да ме подкрепя безусловно – като артист, като гей мъж, като танцьор, като човек. Най-ценният съвет всъщност е богатството от любов и кураж, което ежедневно ми дават докато гоня целите си. Със своята същност са ме научили да бъда добър и да се опитвам да помагам, за което съм безкрайно благодарен.

Започвам лексиконната ни серия с : Коя е твоята отрова?

Работохолизмът и потенциалът на нови и вълнуващи творчески проекти.

С кой от всички възможно човеци би излязъл на вечеря и с кой на бар?

На вечеря с Ryan Murphy, на бар с Miley Cyrus, защото не пия алкохол, а мисля, че с нея ще си изкараме забавно във всеки случай.

Моментът, в който се почувства най-засрамен?

Когато изпуснах от една танцова поддръжка партньорката ми актриса в Dancing Stars Виетнам на живо по телевизията.

Книгата, която промени живота ти?

The Velvet Rage: Overcoming The Pain of Growing Up Gay in a Straight Man’s World

https://bit.ly/2zZMeti

А филмът?

Cabaret!

Песента, която ще звучи на твоето погребение?