Кевин Спейси е ненормално готин тип. От онези, които трудно ще те отегчат, защото просто не умеят това упражнение. Независимо дали драмата се върти около него, или играе холивудско ченге, което е застреляно в средата на филма и ролята му приключва, нивата му на превъзходство стават все по-високи с времето. От извънземния (или влюбения татко) до Президента на САЩ – решихме да отделим един текст време на Кевин Спейси, не защото Baby Driver ни подсети за него, а просто защото така искаме. А искаме, защото финалът на Къща от карти възбуди вегетативната ни нервна система и сън не сме спали поне два дни, заради съдбата на Франк Ъндъруд, героят на Спейси.

Като се замислих за любимите ми негови роли, се оказа, че основната част от тях са на герои, които или са със силно съмнителни морални устои, или просто са пълни откачалки. Има и досадни, естествено, като добряци, търсещи любов и щастие, но hush-hush, голяма работа. В момента колкото и да искам (а всъщност искам наистина малко) не мога да асоциирам Спейси от Поверително от Л.А или от Къща от карти с онзи от Животът на Дейвид Гейл. Както и да е. Животът е твърде кратък, за да си спомняш за лошите филми, които си гледал. Спейси притежава извънземна класа и затова ни гостува с няколко от най-култовите си роли.

Напоследък често си мисля, че Кевин Спейси е сериозно подценен актьор.

И изобщо не говоря за награди. Всеки знае, че той е страхотен и ще се сети за поне 2-3 филма с него, които е гледал и които са му харесали. Ама работата не е там. Работата е в това, че Спейси е хамелеон, който пее, танцува, играе, продуцира, пише, режисира и жонглира между актьорство на театрална сцена, в телевизията и на големия екран. За когото историята е най-важното нещо във филма, независимо какъв е каналът, по който ще се разпространява. Затова дава всичко от себе си, за да я представи най-пълнокръвно. И все пак сякаш не получава достатъчно признание. Аз лично не се бях сещала за него от сума ти време, когато преди няколко години изгледах първия епизод на Къща от карти и се сцепих от кеф на ролята, която той прави.

И тогава се замислих какво е онова, което обединява всичките му роли – от изстрадалия самотен учител в Предай нататък, през мъжа в криза на средната възраст в Американски прелести и гъзарското холивудско ченге в Поверително от Л.А до Президента на САЩ, за бога. Спейси прави всичко с такава лекота, че мога да прекарам часове онлайн и да гледам клипове с негови интервюта или имитации на известни актьори. В името на справедливостта ще направя кратък обзор на някои от най-култовите роли на този чаровен мъж.

Обичайните заподозрени, (1995)

Без да имам реална представа кога за пръв път съм го гледала, днес си спомням Обичайните заподозрени с безкрайно умиление като един от най-симпатичните деветдесеттарски филми. Кевин Спейси се запознава с Браян Сингър на фестивала Sundance през 93-та. Актьорът е толкова възхитен от работата на режисьора по филма Public Access, че директно пита какъв е шансът да бъде част от актьорския състав за следващия му филм. Резултатът е очевиден. Кейси е бил адски доволен и отдаден. Толкова отдаден, че залепва пръстите си с лепило, за да се въплъти в героя си по-добре. Междувременно по време на снимките всеки един от главните актьори е смятал, че той е Кайзер Созе. Това е дело на Сингър, за да може напрежението и автентичността на играта да са по-големи.

Обичайните заподозрени носи на Кевин Спейси първата му награда Оскар. Не е зле за начало.

Седем, (1995)

Макар ролята му в Седем да не е главна, тя заслужава да бъде спомената. Най-малко заради конспиративните фентеории, че Обичайните заподозрени и Седем са свързани понякакъв изкривен начин. Любопитното е, че Спейси толкова много е искал самоличността на героя му (серийния убиец Джон Доу) да остане в тайна, че е отказал името му да бъде споменавано в каквито и да е неща, свързани  филма. По това време името му вече е познато, но по никакъв начин не се асоциира с филма на Финчър. Първоначално продуцентите не са били много навити на идеята, но в крайна сметка става така, както Спейси си пожелава.

Американски прелести, (1999)

Режисьорският дебют на Сам Мендес, който е любим на друга част от моите приятели. Онези, които обожават да се вглеждат в детайлите. Сещате се – в онези малки, мръсни тайни от американските предградия от 90-те, които тихо, но уверено, подават глави от шкафовете, където са били натикани от притежателите си.

Американски прелести носи на Спейси втора награда Оскар, този път за главна мъжка роля. По време на снимките той импровизира доста и резултатът е чуден (припомни си сцената в колата, в която той пее „American Woman“, мятането на чинии по стената). А дали импровизациите се дължат на факта, че Мендес е държал Спейси да бъде напушен през почти цялото време? Като нищо. Режисьорът е искал Кевин да е отпуснат и да се чувства свободен и лек като перце, което се постига добре с помощта на добрия стар канабис.

Предай нататък, (2000)

Сещам се, че това беше любимият филм на някакъв мой познат, който много държеше всички около него да са го гледали. Май това беше същият тип, който ни събра в хола си и ни пусна Добрият Уил Хънтинг (1997) и не искаше да си тръгнем, докато поне един не се разреве от умиление. Всъщност не се сещам на кой от двата филма беше редно да ревем, но си спомням, че аз не успях да свърша тая работа на никой от тях. Тогава Кевин Спейси ми се стори симпатичен и неангажиращ. По това време повече се впечатлявах от Антонио Бандерас, но Предай нататък се превърна във филм, който препоръчвах на случайни хора с идеята, че няма как да не го харесат. Днес това почти няма шанс да се случи. Героят на Спейси ми се вижда леко скучен и стереотипен, но с оглед на времевия контекст, това е простимо.

Кей пакс, (2001)

Този филм ми беше крайно симпатичен, когато го гледах за пръв път преди 10 (може би повече) години. Спокойната ексцентричност на Спейси и безпардонната му увереност, че не е от тази планета ми се струваха очарователни. Ако гледам днес Кей пакс, най-вероятно впечатленията ми ще са коренно различни и снизходително ще предпочета да не се съсредоточавам върху кинематографичните качества на филма. Но тъй като не съм обременена от скорошни наблюдения, разчитам основно на хубавите спомени, които се свеждат до твърдението, че Спейси е страхотно извънземно, дори без да му се налага да прилича физически на нещо, различно от човек. Самото му поведение пред камерата е достатъчно, за да започнеш да му вярваш. Всички видяхме как яде банан, все пак.

Независимо дали порт е истински жител на друга планета или е просто болното алтер-его на крайно изстрадал мъж, който не желае да има нищо общо с живота си, Спейси си остава любимото ми филмово извънземно.

 

Къща от карти, (2013-)

Кевин Спейси играе американски политик, чиито морални устои са обърнати единствено в полза на собственика си. Всички останали биха сметнали, че те просто не съществуват. Защото Франк Ъндъруд, героят на Спейси, е безмилостен, жесток, манипулативен, горделив, злопаметен и брутален престъпник, който обаче толкова много ще заобичаш, че ще се усетиш как безмълвно оправдаваш всяко негово престъпление. Защото всичко, което Спейси по принцип прави – да овладява образите, в които влиза с лекота, увереност и стил – тук е утроено и блестящо.

Няма да казвам, че това е най-добрата роля на Спейси, но ще кажа, че е една от най-добрите роли, които някой някога е правил в телевизионна продукция.

Често си мисля как около Франк има невидим костюм от стъкло, който той носи като броня и затова изглежда недосегаем. А в моментите, в които е уязвим и объркан, си мисля, че това е наистина грешка, която ще се поправи всеки момент. Няма как кралят да падне от трона толкова лесно, нали?

 

А сега марш да гледаш Baby Driver.