Всяка една творба е продължение на човека, който стои зад нея и отпечатък на етапа, в който се намира. Ето защо ще има по-адекватни и по-неадекватни проекти спрямо Отворената покана, Капана и вибрациите там. Неслучайно Светлана Куюмджиева (артистичен директор на ОФ Пловдив 2019 – бел.ред) редовно призовава всички, които искат да участват да отидат на място, защото то ще даде рамките, ще обособи идеята.

Не е задължително. Вариантите са два. За предпочитане е да попаднеш на копродуцент, който има същата мотивация като теб. Ако тя е филм с високо артистично съдържание и той има същата цел, тогава се превръщате в партньори, които се борят заедно. Но ако се окаже, че той просто усвоява пари от местен фонд и неговият мотив е по-скоро финансов, тогава може да попаднеш в неудобна ситуация.

Във Франция се дават доста пари за кино и се произвежда много, за да може в крайна сметка да се получат само няколко филма на изключително високо ниво. Тези филми, дори и да са 5-6 на година от общо 100, остават в съзнанието на хората от цял свят за дълго време и се превръщат в източник на вдъхновение за много други кинематографии.

При нас държавното финансиране е доста ограничено. Годишният бюджет на агенцията е около 13 милиона лева. Като се махнат средствата, които отиват за фестивали, разпространение, вътрешна организация, остават 6-7 милиона лева за игрално кино, които са разпределени между различни категории: развитие на идеи, късометражни и дебютни филми, нискобюджетни филми и филми с нормален бюджет.

Основната идея на това предложение е за по-справедливо разпределение на средствата. Трябва да бъде ясно за всички, че ние не надигаме глас за повече пари, а за по-адекватното им разпределение с цел правенето на повече филми. Идеята е много проста, а именно да се отпускат по-малки субсидии, за да се правят повече филми. И така вместо 7-8 игрални филма на година, да има по 16-17. На всеки му се иска да снима скъп филм, но в България няма пари, и ако все пак това се налага, продуцентите трябва да се потрудят и да намерят допълнителното финансиране от чужбина без да разчитат единствено на държавата. И всъщност продуцентите сравнително лесно дофинансират проектите си, но трябва да се знае, че това e възможно само ако собственатата ти държава е подкрепила проекта ти.

На есен трябва да се отвори законът за филмовата индустрия, заради европейската директива държавата ни да спазва едно от важните условия за държавно финансиране, а именно – субсидиите да не надвишават 50% от бюджета на един филм, освен при особени случаи като дебютни филми например. При нас изключението се е превърнало в правило. Всички филми се подпомагат с 80% от държавата и повечето от продуцентите нагласят бюджетите си, за да получат максималната субисдия. Те знаят, че става дума за около 940 хиляди и на базата на това подготвят бюджета си. Да не говорим, че това води до познатите на всички корупционни практики и нагласени журирания. И естествено статуквото се пази, защото хората, които получават субсидии и са част от всяка комисия, искат да получат много пари, така и на есен те пак ще опитат да запазят настоящата ситуация. Те твърдят, че в България всички филми са трудни и затова трябва да се дават много пари. Да, трудни са, но истината е, че средствата са ограничени и затова трябва да се мисли за по-адаптирана формула.

Противниците на тази идея питат: а как ще се правят филми с толкова малко пари? Как ще се дофинансират в чужбина проекти, засягащи локални теми – да речем, филми за Васил Левски и пр.? Убеден съм, че ако сценарият и режисурата са на високо ниво, темата Васил Левски ще бъде изключително интересна за другите европейски страни и проектът ще намери своите партньори.

Освен това, струва ми се абсурдно държавата да субсидира комерсиални филмови проекти. Нека всеки, който иска да печели пари от кино да си го финансира по-алтернативен начин.

Със сценарий и биография. Естествено, пътят между сценария и реализацията е дълъг, но сценарият е от съществено значение. Дори с много близки партньори, с които има изградено доверие, принципът е същият: сценарият или се харесва,  или не. Все повече се убеждавам, че сценарият освен като драматургия, трябва да съответства и на контекста, в който ще се снима филма, както и на етапа на развитието на самия автор. И това е най-трудната част според мен.
Може някой филм да ти харесва много, но това не значи че можеш да направиш такъв филм. Много харесвам Ще се лее кръв, но знам че такъв филм не може да бъде направен в България, от български автори, с български актьори и на български език. Ние може да направим други неща и те да са много добри, които пък Пол Томас Андерсон не може да направи, поради същите причини. И това е една много съществена част  от работата на твореца – да създаде необходимата връзка между себе си, съдържание и контекст. В това отношение мисля, че имаме много да работим в България, защото референциите ни са по-далечни, най-вече американски и това води до по-схематични произведения. А е достатъчно да се огледаме около нас и ще открием невероятна плътност в турските филми на Джейлан, в португалските на Гомеш, румънските, гръцките. Това са филми, които не могат да бъдат направени от друг човек и друга култура.

Това е търсене на нашата идентичност. Трудно е не къде да сложим камерата и как да намерим локациите, a да изградим културната връзка между нас и средата, в която творим и живеем. Ние избягваме тази директна връзка, взривяваме веднага мавзолея, събаряме паметника на Старчев, защото махайки символите, мислим, че ще изтрием миналото. В психотерапията се разчита именно на връзката с миналото. Счита се, че така научаваш за себе си и този път наобратно е процесът,  който лекува. Защо според вас в Аушвиц още стоят лагерите? Никой не ги е махнал, напротив, те са там, за да може този диалог да продължи и изчистването на съзнанието да бъде възможно.

Отново с връщане назад, с познаване на нашата история. Промяната и изобщо здравословното състояние на едно общество се балансира от културния елит – от силните хора, от интелектуалците. Те би трябвало да са тези, които спират безобразията и могат да се противопоставят на безотговорността от страна на управляващите. Интелектуалец не означава задължително човек, който се занимава с изкуство. Елит се изграждa от духовно богати и независими от властта хора, които имат възможност и време да четат, да гледат изложби, да пътуват – доктори, адвокати, които присъстват в обществения живот. Естествено, че оттам ще се появи облагородяването, няма да дойде от човека, който не е излизал от селото си и не е прочел една книга. В нашето общество, такъв елит не съществува или ако съществува, не е достатъчно активен.

По-голямата част от населението ни има по-скоро ориенталски манталитет. В отношението си към работата, храната, музиката, повечето българи са по-близки до източните ни съседи, отколкото до един французин например. Тук няма нищо лошо и не казвам, че това трябва да се промени, а по-скоро, че не бива да го забравяме или отричаме. Такава е нашата история, има причина за това. Тоталитарният режим привнесе проруски манталитет, а последните години се появи и проевропейската ориентация, въпреки че засега повечето хора изглежда са само повърхностно привлечени от европейската естетика и култура. Тези влияния сякаш се противопоставят и пораждат вътрешните ни противоречия – ние се объркваме какво сме и накъде отиваме.

Нас все ни е срам, а за добро или лошо, ние сме това, което сме. Според мен в момента, в който престанем да се срамуваме и да изпитваме вина за това, което сме, ще започнем наистина да градим стойностни и дългосрочни неща. За мен понятията култура, идентичност и самочувствие често се припокриват.

От една страна е плюс – полето за реализация е свободно. Няма големи авторитети, няма задълбочени традиции, няма и очаквания. От друга страна, тогава човек е като крехка фиданка в голо поле и при по-силен вятър има голям риск той да бъде прекършен. Във Франция е трудно да намериш и наложиш нов път, същевременно традицията ти помага да се ориентираш, да стъпиш върху нещо твърдо.
Осъзнавам това за себе си и се опитвам да намеря баланса. Знам единствено, че когато имаме нормално самочувствие, ние вършим нещата по-добре.

Ти как си се опазил от вредните влияния в работата ти?

И в трите ми пълнометражни филма никога не съм чувствал директен натиск и все пак съм се влияел от партньорите си. Особено в последния ми филм С лице надолу.

Френският продуцент сякаш се интересуваше повече от трилъра в сценария и аз приех тази стилистика, мислейки, че ще помогне на социалната тема, която често е отблъскваща за публиката. Но се оказа, че това не е най-подходящото за мен влияние. Дълбоко в себе си не се интересувам от трилъра, това не е моят жанр и през цялото време подсъзнателно се опитвах да наруша принципите му. Накрая обаче се получи нещо средно, което сега отчитам като концептуална грешка – нито авторски социален филм, нито разпознаваем трилър.

В С лице надолу близо 90% от финансирането е чуждо. Самата истинска история, която ме вдъхнови е на чужденец, през чиито очи откриваме света на трафика на момичета за Западна Европа. В този аспект, парите основно идваха от Франция и те имаха изискване: френският език да е водещ и после с хронометър отчитаха колко е присъствието му.

Да, естествено. Ние трябваше да преозвучим една сцена, защото българският се оказваше в повече. Трябваше да я направим на цигански. И аз загубих от тази сцена. За щастие беше само една-единствена.

Филми като Младост нямат категоричен отговор или ясен финал. В такива произведения, всеки детайл те отнася в друго пространство. Зрителят е поканен да намира своите отговори по един фин и богат начин и не е толкова брутално манипулиран, както при филмите на Звягинцев например. Там драмата е пълна и всеки един човек е лош, защото живеем на лошо място и т.н. За мен това са силно манипулативни филми, които се различават доста от реалността. Няма действителност, в която всичко да е само черно. Естествено, че много хора, ще бъдат разтърсени, когато видят обезобразено дете, изоставено от родителите си – но това е крайно спекулативна емоция и не ми харесва, когато съм в капана на подобни филми. Хубавото е, че голяма част от публиката, предпочита филми, в които не всичко е обобщено и синтезирано по най-ясния начин.

В крайна сметка за нас е неясно как се  изгражда всичко и кое решение ще ни отведе на по-добро място. И целият този разговор може да се обезсмисли тотално, защото така или иначе ние не можем да направим нещо повече от това, което ни е дадено. В нас тече постоянен процес да желаем повече, но във всеки един момент ние успяваме да правим точно толкова, колкото можем да направим. И като питаш, какво ми липсва – това са всички тези неща, които не са ми ясни и правят всяка моя стъпка по-адекватна или не спрямо някакъв контекст и време.
Ние просто можем да си дърдорим тук и да обръщаме нещата наляво и надясно, за да изразим още веднъж противоречията на живота. Затова може би най-вълнуващото изкуство за мен е пропито от абсурдизъм и хумор, напомняйки ни, че няма една линия, няма един път, няма средство, което да изрази нещата на 100%…

Просто защото си мисля, че тук ще правя нещата по-добре. Идентичността в най-голяма степен минава през езика. И мисля, че да се изразяваш на собствения си език е от огромно значение. И  това не е гол патриотизъм, а просто защото съм убеден, че в твореца има най-голяма сила и точност, когато работи в добре позната среда. Естествено, ако условията за финансиране тук ми попречат да продължа да снимам, може да се видя принуден да търся друга среда, в която да работя.