Разбираме се за десет и половина сутринта в кампуса на INSEAD, който се намира на около 20 минути от центъра на Сингапур. Таксито ми пристига по-рано, задръстване почти няма и бързо се озовавам пред основната сграда. Представям се на рецепцията. “Пети етаж, господин Михов ви очаква”. След малко вратата на асансьора се отваря, Илиян Михов тъкмо излиза от кабинета си, за да ме посрещне.

Илиян Михов е първият българин, с когото се срещам като част от поредицата на Дарик и egoist.bg “Следващите 25” – където представяме 25 креативни професионалисти от различни точки по света. Той е ректор на INSEAD – непрекъснато оценявано като най-доброто бизнес училище в света, понастоящем с кампуси във Франция, Сингапур и Абу Даби. През 2016 и 2017 година в класацията за MBA на Financial Times INSEAD бешe класирано на първо място, през 2018 – на второ. Училището е основано през 1957 година във Франция. През 2013 година Михов бе избран за ректор. Като преподавател е номиниран множество пъти за най-добър такъв, печели и наградата “Outstanding Teacher Award” – при това не веднъж, а няколко пъти. Автобиографията му може да продължи още дълго. Бързам обаче разговорът ни да започне.

Константин Вълков: Има ли нещо, което все още искаш да докажеш на себе си. Преглеждайки годините назад, казваш ли си – това трябва да постигна, защото не съм го направил.

Илиян Михов: Много рядко мисля в такива перспективи. Сега например гледам какви са задачите ми за тази година, какво трябва да се направи в INSEAD, какво аз искам да направя като професор, когато имам възможност да пиша; това, което ми помага също така е, че на тази позиция съм още пет години, тоест трябва да мисля след това какво ще правя. Имам и две години творчески отпуск – мисля тогава да размишлявам какво още трябва да постигна, да направя. В момента съм доволен. INSEAD е много интересно училище. Има много интересни възможности. Разбира се, има и проблеми, с които трябва да се справя. Така че нямам някакви големи планове за бъдещето. Имам пет години да копая на нивата, да се опитвам да направя INSEAD по-добро училище.

КВ: Тук има една сигурност, спокойствие, уреденост. INSEAD многократно е избирано за топ училище. Но как се справяте в днешната конкурентна академична среда. Много други училища се борят за първото място.

ИМ: Ние сме малко по-различни от другите. Първо, ние сме самостоятелно училище. Не сме свързани с университети. Което ни помага да бъдем много по-предприемчиви. Все пак като се погледне в момента, INSEAD е единственото училище, което има два истински кампуса – един във Фонтенбло и един в Сингапур. Студентите учат и на двата. Седемдесет и пет процента от студентите в MBA-програмата, което означава 750 души, учат и на двете места. Това, което ние предлагаме е доста по-различно, защото INSEAD е не само обучение на световно ниво, нашите предодаватели са на същото ниво като най-добрите американски или европейски училища, в много области дори са най-добрите, ако се погледнат академични публикации или качество на преподаване. Но освен това, хората получават в INSEAD една глобална перспектива. Много от американските училища са различни – там около 70 процента учат американци. Много от казусите, които те обсъждат са с американски компании. Тук в INSEAD няма култура, няма нация, която се налага над другите. Най-големият процент на представителство на дадена държава е девет процента. Всички тук са малцинство, което позволява съвсем друга перспектива и друг дебат.

Много често, когато говоря с кандидати, ако някой ми каже – аз искам да уча в добро училище, но после искам да направя кариера в Щатите, аз им препоръчвам да учат в Щатите. Тези, които искат да имат глобална кариера, които са готови да бъдат в Азия, в Европа, в Америка, но с перспектива за глобално развитие, за тях INSEAD предлага по-добри възможности. Има много други неща, които ни различават, но това са основните. Ние много държим на академичните критерии. Добро преподаване. Научна работа. Но същевременно се различаваме от другите с това каква перспектива предлагаме.

КВ: Като застанеш срещу студентите, има ли един момент, в който разбираш – ето този студент ще бъде еди-какъв си, ще стане еди-какъв си, някакво щракване, което ти подсказва…

ИМ: Много е трудно да се прецени набързо като ректор, защото нямам толкова връзки със студентите, но като си в час е по-лесно. Като преподавател много бързо разбираш кои схващат материала, кои са по-напреднали академично. Ако погледнем хората, които успяват, не е задължително да си най-умен. Има дори изследвания, които показват какво всъщност ти помага. Това, което помага много често, е една определена упоритост, готовност да работиш и да вярваш в това, което правиш. Разбира се, човек трябва да е интелигентен, да знае някакви неща, но това не е достатъчно условие. Трябва да наблюдаваш човек известно време в работна среда, как мисли за компанията, какво иска да направи с кариерата си, как работи в групи с хора, за да се прецени дали този човек ще успее или не. Не е толкова лесно. Някои хора казват за тези, които вече са успели, че още като са били в час, е било ясно, но това не е така лесно.

КВ: При теб кой беше онзи формиращ, отключващ момент, който – да кажем – предопредели кариерата ти.

ИМ: Професионално бих казал, че имам три живота (смее се). Единият е като научен работник, да пиша, да изследвам. Там, според мен, голямата промяна беше като отидох в Принстън да правя докторат, беше 1992 година, имах гигантски късмет, че тогава в Принстън – разбира се, че нямах пари да си платя – дадоха ми стипендия, не трябваше да плащам такса за обучение, но те сметнаха, че дори това не е достатъчно и ми предложиха да работя един месец като асистент за 2000 долара, което тогава ми се струваше гигантска сума. Разбира се, че се съгласих. Това беше август месец 1992 година. И когато пристигнах в Принстън на 3 август и отидох в департамента се оказа, че ще работя с Бен Бернанке, който тогава никой не познаваше.

Бен Бернанке (Photo by Alex Wong/Getty Images)

Всъщност работих с него един месец, сигурно и на него му дожаля за бедния българин и ми предложи да работя през цялата година на половин работно време, защото трябваше да уча все пак. И после всъщност четири години работих с него. Това много ми помогна да разбера какво искам да правя с научната си кариера, как се правят научни изследвания, това беше абсолютната повратна точка.

За преподаването, вторият ми живот е като преподавател, това е тясно свързано с другото, разбира се, но аз винаги съм обичал да преподавам. Когато започнах да преподавам въобще не бях толкова добър. Много от студентите не помнят, че съм им преподавал, което е добре (усмихва се). Но постоянно се опитвах да разбера как мога да подобря преподаването си и мисля, че някъде 2005-2006 година нещата се промениха, когато разбрах как мога – това, което правим като научни работници, като професори – как мога да го въведа в класната стая и да преподавам. И как хората разбират, че това, което научават там, не могат да научат никъде другаде. Защото на много други места, хората просто рецитират учебници, които човек може да си прочете и сам. Преподаването винаги ми е носило удоволствие, но тогава вече започнах да виждам как хората идват на края на учебния курс, казваха ми колко много са научили, това беше важно за мен. Кризата се случи тогава, 2007-2008 година, започнах да се появявам и по CNBC, по други медии, тази кариера също започна да се развива тогава. Това също беше друга повратна точка за мен, но тя се получи след много, много работа.

Последният ми живот, който сега живея, всъщност е малко административен. Казвал съм и преди, че с нежелание приех тази работа през 2013 година, защото тогава – след кризата – да бъдеш макроикономист беше нещо много положително и имаше много интересни нерешени академични въпроси, както и много практически въпроси.

Тоест – аз ходих на конференции, давах лекции по цял свят – във Ванкувър, в Сидни, в Мелбърн, в Шанхай, из цяла Европа. Беше много интересно, защото – то не е въпрос само да отидеш и говориш, а и научаваш неща. Цялата професия тогава се чудеше какво става. Защото, когато отиде човек да прави докторат, той го прави, за да пише статии, да преподава, а не за да стане мениджър.

Но постепенно първите две-три години разбрах, че INSEAD е уникална институция. Съгласих се, защото аз много съм получил от INSEAD и това е начин да върна нещо. После видях, че тази институция има възможност не само да промени живота на много хора, а също така и на държави. Може да промени по много важен начин икономическото развитие на държавите. Ние сега, когато говорим за INSEAD, за това каква е нашата мисия, ние сме самостоятелно училище, нямаме собственик, нямаме мотив за създаване на печалба, поради тази причина се движим от някаква мисия, не сме част от университет. За нас мисията е, че бизнесът е сила за създаване на добро и че всъщност, ако погледнем примерно Китай – през 1980 година в Китай е имало някъде около 840 милиона души, които са живеели под чертата на бедността. В момента са по-малко от 25 милиона. Исторически това никога не се е случвало – за 37 години толкова хора да излязат от бедността. Това е станало единствено благодарение на икономическия растеж. И бизнесът е единствения двигател на икономически растеж. Защото, ако няма бизнес, който да организира хората да работят, да строи фабрики, заводи и т.н. – няма да има растеж. Нашата мисия е да образоваме тези хора, които отиват и правят този растеж възможен.

Миналата година решихме, че трябва малко да разширим тази идея, защото – колкото и добро да създава бизнесът – същевременно виждаме, че все повече има конфликт между обществото и бизнеса. Във все повече държави обществото гледа на бизнеса с недоверие. Опитахме се да разберем защо става така. Всъщност виждаме, че много често това става, когато пазарните механизми не работят. Най-ясният пример е екологическото замърсяване. Когато компаниите взимат безплатни ресурси като чист въздух, чиста вода и ги връщат замърсени, без да плащат или да не плащат цената, която причиняват на обществото, хората са недоволни от това.

Разпределението на доходите в много държави отива по начин, по който не може да бъде поддържано. В един момент нещата ще избухнат. И затова ние миналата година решихме да създадем един институт за бизнес и общество, който ще се занимава с всички тези неща, където пазарните механизми не работят както трябва. Там говорим за равнопоставеност между мъжете и жените в работата. Имаме научни изследвания за етика, етично поведение. За обществено влияние, въздействие и т.н.

КВ: Да те върна назад към времето, когато си преподавал активно. Разкажи за този период. Казват, че когато преподавателят провокира студентите да задават повече умни въпроси, отколкото да дават умни отговори, тогава преподавателят е много добър. Пък и студентите могат да бъдат взискателни, изискващи, какво помниш от този пинг-понг с тях?

ИМ: Студентите в INSEAD наистина са много взискателни. Те са малко по-възрастни, отколкото в другите училища. Нашите студенти са на средна възраст 29 години, докато на останалите места са по-скоро 25-26. Вече са с шест-седем години опит и много големи очаквания. Те се опитват и да се докажат. В началото веднага усещаш как се опитват да провокират, да зададат въпрос, да покажат, че са по-умни от тебе. Това, което помага е, че като човек натрупа малко опит, може да разбере, че въпросите се повтарят. Аз сега сега казвам на всички нови преподаватели – най-важно е след всяка лекция да си запишете въпросите, които са ви задали. Да помислите как да отговорите. Не че те не могат да отговарят на въпросите, важно е как отговаряш на въпросите. Това е много важно. Онези, които не са толкова добри преподаватели започват да отговарят и отговорът е правилен, но за три-четири минути развиват едни сложни теории, а студентите дотогава са заспали. Ако има въпрос, на който можеш да отговориш бързо, с някакви конкретни данни или с пример от компания или държава, студентите го запомнят и са много по-уверени, че твоят отговор не е някаква измислица и че е правилен. Това създава увереност.

Когато човек има тази увереност, може да отговори добре на всичко. Случва се да те попитат конкретни неща, на които можеш да отговориш, не можеш да знаеш всичко, тогава вече се чувстваш много по-уверен да кажеш, че не знаеш; да кажеш, че ще провериш. И когато студентите даваха оценки на мен като преподавател, това признание, че не зная, създаваше едно много силно чувство у тях. Защото, ако се опиташ да дадеш някакъв общ или полуизмислен отговор, те много бързо разбират това. Когато човек е несигурен, когато си по-млад преподавател, даваш такива отговори. А студентите разбират.

Има много ситуации, може би последното ми преподаване през 2009 година, когато започнах курса и казах на студентите, че има правила, които трябва да се спазват. Например – не можеш да си отвориш вестник по време на час. Не можеш да си отвориш компютър. Не може да станеш, да излезеш и да се върнеш с кафе. Като казах това и един студент от задния ред, без въобще да вдига ръка каза дали не мисля, че хората напускат един час, защото смятат, че е скучно. Казвам го това, защото искам да покажа, че студентите могат да бъдат агресивни.

КВ: И как отговаряш на такъв студент?

ИМ: Бях вече минал достатъчно години преподаване, какво ли не бях чул, тъй че казах, че за мен е абсолютно възможно часът да е скучен. И който иска да идва, който иска – да не идва. Забелязах например, тъй като сме в Сингапур, в петък много хора искат да отидат наоколо, на кратка ваканция, забелязах, че в петък в първият ми час, в час за 80 човека има 120, лежат по земята, пишат, интересно им е, а в последният час има само десет човека, останалите са заминали. Казах им, че това не е добра среда за тях. Казах им да си помислят. Всичко, което правим тук, е за студентите. Повечето академични хора са интровертни. Да кажеш на някого да не се държи така, да напусне часа, е много трудно. Но това е важно за техните дипломи и тези дипломи трябва да означават нещо както за тях, така и за всички останали. Тъй че последните години сме затегнали дисциплината от тази гедна точка. И повечето студенти разбират това.

КВ: Единственият момент, в който е имало възможност да бъдеш встрани от всичко това, да се откажеш в някакъв смисъл от академичния живот, е когато името ти беше спрегнато за вицепремиер в кабинета на Борисов.

ИМ: Когато ме поканиха да бъда вицепремиер аз казах, че мога да дойда за година и половина, защото имах една година творчески отпуск, който можех да взема, а и можех да дойда малко по-рано. Но никога не съм искал да се откажа от академичната си кариера. Има много възможности, много хора отиват от академични среди в бизнес или политика, но аз от 16-годишен съм искал да работя това и не виждам защо трябва да изляза.

КВ: Какво би могла да ти даде тази година и половина, може би да изградиш характера си в друга посока, съжаляваш ли?

ИМ: Всъщност тогава замразих вицепремиерството, защото не бях убеден какво ще се получи от всичко това. Не мисля, че щях да имам някакво много голямо влияние. Щеше да коства много на семейството ми – те се бяха съгласили, но в един момент, когато видях да става голяма патаклама и че това, което искам да направя, навярно няма да стане, се отказах. Да отиде човек там и да тъпче на едно място, да вижда, че нищо не става – не е много обнадеждаващо.

Не съжалявам. По принцип има хора, които живеят с такова съжаление. И аз, ако погледна назад, мога за много случаи да кажа нещо подобно, защо не останах в Щатите например, което е меката на икономическите изследвания, меката на университетско образование, но не съжалявам. В INSEAD имам добра кариера, имам много добри колеги. Тук работим малко като кооператив (смее се). Всички сме заедно. Това е всъщност вдъхновяващото в INSEAD. Цялата общност – преподаватели, студенти, завършилите – всички виждат мисията на училището. Докато бях една година в Колумбийския университет в бизнес-училището там, което е прекрасно училище, написахме една статия, това е една от най-интересните статии, които някога съм писал, но същевременно там се чувстваш като нает работник, като чиновник. Няма никаква идея, няма идея дори някой да каже защо да не направим това, защо не направим онова. Както ние казваме във Франция – защо не направим кампус в Сингапур или в Абу Даби. Или в Сан Франциско и т.н. Тук е много по-интересно, има много други възможности.

КВ: Българските професионалисти, които живеят и работят в чужбина – да дават ли акъл или не за развитието на страната. Това е казано на директен, уличен език. Иначе – много ми се иска да се създаде възможност тези успешни българи в чужбина да бъдат дори за кратко време ментори на млади българи, които биха искали да се докоснат до опита им.

ИМ: На първият въпрос, според мен, въпросът може да бъде дали трябва да слушаме хората, които живеят в чужбина. Моят отговор е, че зависи какво казват. Ако има някой, който сериозно се занимава с това какво става в България, анализира, дава идеи, според мен е глупаво да не слушаш такъв човек, само защото не живее в България. Може би има много повече опит. За съжаление, аз нямам достатъчно време да се занимавам, да следя какво става в България, но постоянно си мисля тук, защото в момента съм член на борда за икономическо развитие на Сингапур, това е организация, която развива Сингапур дългосрочно. Те мислят какво ще стане след 20-30 години. И това е може би една от най-важните организации. В борда сме 12 души, от които повече от половината не сме от Сингапур. И като виждаш какво те правят, как мислят за дългосрочното развитие… И тук не става дума само за България, подобно нещо липсва в много от държавите в света. И като виждаш това си казваш, ако това знание, което човек има, ако може да се приложи, това може да има много голям ефект. Хората не трябва да отричат някого, само защото той или тя живее някъде. По-добре да се чуят аргументите. Хората трябва малко да мислят кое да отхвърлят и кое да не отхвърлят.

Колкото за менторството, според мен е много добре да има такова менторство. Въпрос е организацията на всичко това. Как става, как се случва. Ето сега – INSEAD е най-сложното бизнес училище в света и това не е преувеличение. Много неща текат тук, много неща едновременно трябва да се следят и е много трудно човек да прави разни други неща. Но след пет години, като свърша тук, с удоволствие бих помогнал на някого, който иска да отиде, да учи. Бих ходил до България, бих наел някой да бъде асистент. Надявам се, че някой може да научи и от мен, ако ми е асистент.

***

„Следващите 25“ е поредица на Дарик радио и VIVACOM. Слушайте интервютата по Дарик, като подкаст на darikradio.bg. Четете на egoist.bg

25 години Дарик радио. 25 идеи и разговори за годините напред. СЛЕДВАЩИТЕ 25 ХОРА и ИДЕИ идват скоростно при вас благодарение на 4G мрежата на VIVACOM, наградена от speedtest на OOKLA. за повече информация посетете www.vivacom.bg