Тя стои сама на маса за двама и го чака. Не го е виждала 19 години. Облякла е тъмнозелена рокля, която подчертава цвета на очите ѝ и контрастира на червените ѝ коси. Пие второ уиски и е убедена, че той ще дойде. Преди 20 години е била жената на живота му, той е бил мъжът на нейния. Обичали са се, били са семейство. Най-вероятно още се обичат. Тя го чака, свалила халката, напомняща ѝ, че е омъжена за мъж, който в момента се търкаля в скъп хотел с латино дама. Той не идва.

Няма да дойде.

Това е финалната сцена на един от популярните и добри филми на 2016 година. И в цялото отчаяние на безизходицата стоя с притаен дъх и несъзнателно се надявам да си отдъхна с щастлив финал, който така и не идва. И най-вероятно, ако бях получила такъв, щях да забравя бързо героите и да ги оставя да живеят спокойно в хотела на фикцията. Истината е, че по-запомнящите се любовни истории не са онези, които приключват приказно и щастливо. Любовта е дете на трагедията и колкото по-назад се обръщам, толкова повече доказателства намирам в подкрепа на предположението си. От Андромаха и Хектор, през Ромео и Жулиета, Каренина и Вронски, Катрин и Хийтклиф, четириъгълника Квазимодо-Есмералда-Феб-Фроло, Скарлет О’Хара и Рет Бътлър до Ноа и Ели, Луиза и Уил.

Нещастните любовни истории са онези, които са създадени, за да заживеят след литературния си (или филмов) край в реалния живот. В онзи, в който по-често срещани са разминаванията, отколкото щастливото пускане на корени. Това не е класация на най-драматичните любовни истории. Опит за създаването на такава би бил смешен и обречен на безпредметни полемики с цел разлайване на виртуалните кучета. Тук събирам няколко от любимите ми любовни истории с нестандартен финал, които са далеч от схемата и-заживели-щастливо.

Парижката Света Богородица от Виктор Юго

Любовна история, която съдържа почти всички видове любов. Есмералда и Феб – класическото влюбване на младото момиче в красивия и добре позициониран в обществото мъж. Квазимодо и Есмералда – класическото влюбване на момчето с огромно сърце в момичето, което не може да погледне на него с онези очи. Фроло и Есмералда – класическото влюбване (често граничещо с омраза) на мъж от един строг социален слой в момиче, което е тоталната му противоположност. Феб и Есмералда – временното увличане на мъжа, който може да има всяка жена, по красивото, наивно момиче, което е готово да тръгне с него навсякъде.

Сцена от мюзикъла Notre-Dame de Paris на Държавния Клемълси Дворец. Снимка: kremlinpalace.org

Забелязва се, че всеки от героите е обречен на несподелена любов, освен Есмералда и Феб, чието романтично приключение е повърхностно и фатално и за двамата. Виктор Юго е безпощаден към тях и изправя любовта пред суровия съд на реалността. Пред който тя се проваля гръмко, оставяйки след себе си няколко трупа и един глух звънар.

Не е трудно читателят да припознае своята любов в някое от разклоненията на четириъгълника Есмералда. Нищо ново не е измислено векове наред, нови видове любов също не се появяват. Трагедията в Парижката Света Богородица е безумно красива именно в нещастието си.

Отнесени от вихъра от Маргарет Мичъл

Тази история заслужава популярността си, но не и клиширането, което често върви с нея. В основата на романа на Маргарет Мичъл лежат няколко теми, една от които е най-важна в контекста на този текст – израстването на Скарлет О`Хара от разглезена себична девойка до зряла жена, която понася шарамите на живота с гордо вдигната глава. И същата тази глава, която многократно е отправяла иронични усмивки към Рет Бътлър, която се е поклащала в знак на отрицание на неговите покани, накрая е сломено наведена, заради няколко прости думи.

Frankly, my dear, I don’t give a damn.

Или иначе казано – когато чашата прелее. Всяка любов си има граници и колкото и да са невидими те за простото око, понякога старанието на единия от партньорите да изкара другия извън рамките на търпението се увенчава с успех. Скарлет я отнася вихърът на факта, че никой не е длъжен да чака никого, а често най-пищните романси са само предястието на драмата. Всъщност раздялата сама по себе си не е драма, ако е доброволна и добронамерена. Но ако едно от тези неща не е изпълнено, тогава има разплакани герои и читатели.

Лолита от Владимир Набоков

Лесно е. Когато обичаш, искаш да го изкрещиш на целия свят, имаш усещането, че желаеш да се затичаш толкова силно, че почти да излетиш. Но ако привличането ти трябва да остане скрито, защото по един или друг параграф е срамно, нередно или подсъдимо? Мъж на средна възраст е влюбен в 12-годишно момиче и прави всичко възможно, за да е около него, да го съзерцава, да си фантазира за него. Подобна любов граничи с мания, особено когато нейните корени са в детството на Хъмбърт, когато неговата първа и неосъществена детска любов умира от тиф. Предпоставките за трагедията са налични още от самото начало на романа на Набоков, но се задълбочават с развитието на действието. Всяко привличане само по себе си има ирационален характер.

Сцена от филма Лолита (1997)

Малката стопанка на голямата къща от Джек Лондон

Романът е издаден през 1915 година и е последната му публикувана книга. Известно е, че тя е базирана на реални събития от живота на писателя, а прототип на главната героиня Паола е собствената му съпруга Чармиън. Между двете има много прилики и като темперамент и като физически характеристики – и двете обичат спорта, и двете са жизнени и динамични, и двете не могат да имат деца, и двете обичат да се вслушват в сексуалните повици на тялото си. И двете са имали чувства към мъже, различни от съпруга си.

Един от по-неизвестните романи на Джек Лондон, Малката стопанка на голямата къща е класически любовен триъгълник, в основата на който стои красива жена, която не желае да нарани нито един от двата мъже, които са влюбени в нея и в които е влюбена самата тя. За да е издържано всичко в естетиката на класическия любовен сюжет, двамата мъже са близки приятели. Неспособна да направи избор между тях, Пола се застрелва с пушка, след което оживява. Впоследствие обаче успява да убеди лекаря си да ѝ бие свръхдоза морфин.

Ситуацията на Пола е деликатна, тази на мъжете ѝ – още повече. Какво трябва да направи един мъж, когато жена му обича и друг? Да се бори? Да я остави и да защити гордостта си?

Малката стопанка на голямата къща трудно би имала щастлив финал. Любопитно е, че това е последната му книга. И понеже понякога обичам историите на книгите повече от историите в самите книги, си мисля за Джек и Чармиън. Смятам, че той ѝ прощава накрая. Но дали тя успява да си прости – не съм убедена.

Анна Каренина от Лев Толстой

Докато съм на вълната на любовните триъгълници, ще спра и на спирката Каренина. Възходът и падението на една безумно влюбена жена, която се загубва из коридорите на собствената си същност и желания, като напуска мъжа и сина си, за да заживее с по-младия от нея граф Вронски.

Сцена от филма Анна Каренина (2007)

Анна е зряла жена, която започва да губи твърдата земя под краката си, защото се подхлъзва на нуждата да бъде обичана. Но тази нужда се сблъсква с необходимостта й и да обича, защото двете същества, на които иска да дава любов – сина ѝ и Вронски, се изключват взаимно. Нима не е възможно пълно щастие? Нима не може една жена да бъде щастлива и спокойна, без да бъде сочена от обществото с пръст? Анна се превръща в затворник на собственото си съзнание. Тя повече не намира мястото си сред хората около себе си. Любовта не е достатъчна. Семейството не е достатъчно. Приятелите вече ги няма. Бог повече не чува нейните молитви. И ако се смята, че има една точка на дъното, под която е невъзможно да паднеш, Каренина избира за пореден път да тича срещу вятъра. И да спре играта завинаги.

Чел или не книгата, гледал или не някоя от многото ѝ екранизации, всеки знае, че Каренина се самоубива, хвърляйки се под релсите на влака. И повечето от тези хора ще сметнат, че това е акт на нещастна любов. А ще сгрешат. Това е акт на нещастен живот.

Никога не ме оставяй от Казуо Ишигуро

Кати, Рут и Томи израстват заедно в английски пансион, за чието естество не са информирани. Точно както и останалите, които живеят там. Те не знаят кои и какви са родителите им и живеят в чувство за странна потиснатост и ограниченост. Това обаче не им пречи да обичат и да мечтаят. Кой да знае, че те всъщност са клонирани човешки същества, отглеждани единствено за органи, предназначени за истинските хора.

Сцена от филма Никога не ме оставяй (2010)

Как да обичаш в такъв свят? Като за последно, като за веднъж, като за никога или като завинаги? Именно обречеността в романа на Ишигуро го прави толкова брутално въздействащ. Толкова краен и тленен. Самото заглавие е кято крясък в звукоизолирана стая – пръска се по стените, удря се в тях, но остава затворен. Любовта между героите е колкото истинска, толкова и изкуствено създадена, като самите тях. И точно като преносителите си – създадена, за да умре.

И докато тези истории са познати на повечето читатели, ако не на практика, поне на теория – за край оставям малък препоръчителен списък за онези, които имат желание да задълбаят в съвременната литература, в която любовта не е захарна фабрика за бонбони във формата на сърчица.

* Орисници и фурии от Лорън Гроф
* Брачната фабула от Джефри Юдженидис
* This is How You Lose Her от Джуно Диаз
* Непосилната лекота на битието от Милан Кундера