Вокалистът на Linkin Park Честър Бенингтън се самоуби в късния следобед на 20 юли. Няколко часа по-късно същата вечер светът все още не може да повярва. Честър се обесва на рождения ден на своя близък приятел Крис Корнел. И това не е фалшива новина, колкото и да ни се иска. Утрото не е по-малко тъжно от вечерта.

When my time comes

Forget the wrong that I’ve done

Help me leave behind some

Reasons to be missed

And don’t resent me

And when you’re feeling empty

Keep me in your memory

Leave out all the rest

Нямам идея какво се случва.

Затварям очи и се връщам в лятото на 2003 година, когато Алекс от съседния блок донесе касетка с Meteora и всички разглеждахме албумчето с текстове и четяхме, кой колкото може. 7 срещу 8 клас, нямаш идея кой си, но се усещаш разбран от момчета на хиляди километри и един океан от теб. Тогава започнахме да слушаме музика. На 12 години открихме първата си любима група и пораснахме с нея. Hybrid Theory и Meteora научиха цяло поколение да слуша музика. Прослушахме други групи, всеки намери вариации в други групи на онова, което Linkin Park му дадоха. Но не спряхме да ги обичаме, дори когато посоката, в която групата пое, да ни остави леко скептични и равнодушни.

Can’t you see that you’re smothering me,

Holding too tightly, afraid to lose control?

‘Cause everything that you thought I would be

Has fallen apart right in front of you.

Linkin Park ме събраха с първите ми истински приятели. Слушахме ги, гледахме ги и разсъждавахме върху текстовете. Ти кой харесваш повече Честър или Майк? Би ли си направил татуировки? Феникс не е ли най-готиният от групата? Кой ти е любимият клип? Как можаха да направят песен с Джей Зи? Какво ли са преживели, за да напишат „In the end“? Ако си направим банда, кой ще е басистът? На бас май се свири най-лесно, а?

Една част от онази днес свирят в страхотни банди. Други не, но това няма толкова значение. Въпросът беше в онези часове съсредоточено слушане на музика през дългите лета, които прекарвахме в слушане и разсъждаване. Разбира се, че не слушахме Linkin Park, но оттам тръна всичко. От приятелство, започнало с човек, който носи тениска на Meteora, а и няколко други, които се скупчват около него.

Това е историята на огромна част от онова поколение. На децата от 90-те, тийнейджърите на Милениума.

Can’t you see that you’re smothering me?

Holding too tightly, afraid to lose control

‘Cause everything that you thought I would be

Has fallen apart right in front of you

Някои от нас растяха в семейства, в които се слушат рок и метъл. Аз бях в такова. Баща ми слуша Accept, Pantera, Slayer, Sodom, Manowar. Усмихваше се, когато надувах Linkin Park. Знаеше как аз и момчетата мечтаехме да идем на техен концерт и знаеше, че това ни се струва нереално. Как можехме да си представим, че толкова любима група ще дойдат в България (няколко години по-късно Korn разбиха донякъде тези скептични нагласи). Моя приятелка слуша Linkin Park в Милано преди месец. Звънна ми, за да ми пусне по телефона „In the End“. Подскачах из стаята и пеех заедно с публиката.

Знаете ли какво е да слушате музика в началото на 21 век? Като нямаш интернет? Като си купуваш аудиокасети и дискове и прекарваш часове в слушане. Без да правиш друго. Стоиш, слушаш, легнал на земята или подскачащ до абажура, и се надяваш следващият им албум да стигне някак от градчето ти. Някак.

И когато някак, отнякъде се появи DVD-то с Live in Texas, всичко, което някога сме искали да правим в периода 9 срещу 10 клас, отстъпи пред гледането. Не мисля, че и до ден-днешен има концерт, който съм слушала толкова пъти.

Everything falls apart

Even the people who never frown

Eventually break dow

Everything has to end

You’ll soon find we’re out of time left

To watch it all unwind

С най-близката ми приятелка споделяме много общи интереси и хобита. Музиката е едно от основните. Двете сме от различни градове, но сме израснали в сходни среди, били сме част от еднаква субкултура. За седемте години приятелство, пътите, в които сме си пускали Linkin Park и не сме можели да се надприказваме колко ни влизат под кожата все още, са брутално много. Често сме си говорили какво е означавала музиката за нас сега и какво е означавала тогава. Какво ни е давала, как сме създавали приятелства. И как сега ни липсва очарованието на детството и чистотата на първите срещи с музикални групи, които ще останат задълго в живота ни.

Крис Корнел и Честър Бенингън са много близки. Имат общи участия, десетки видеа заедно. Честър пее на погребението на Корнел и „One More Light“, първата песен от последния албум на Linkin Park, който излезе през май тази година, е посветена на него. Честър Бенингтън слага край на живота си на 20 юли – рожденият ден на Крис. Прави го по същия начин. Обесва се.

И преди да тръгнат същите приказки за алкохол и наркотици, както се случи с Корнел, да си спомним, че те са само параван за неща като самотата, загубата на смисъл и вяра в съществуването. Хора, дали смисъл и светлина на милиони други, не могат да намерят смисъл да продължат напред.

 

Tried to give you warning but everyone ignores me

 

Честър Бенингтън е говорил за самоубийство в предишни етапи от живота си. Гротесктното е, че повече от половината от текстовете, които пише, подсказват за нещо подобно. Поведението му също. Баща на 6 деца, резултат на два брака, носител на награди и собственик на рекорди по музикални продажби, Честър винаги е изглеждал не съвсем реален. Сякаш 30 процента от съзнанието му са на сцената и те са съсредоточени в гласа му. А останалата част е някъде сама и тиха.  Затворена, депресирана и нежелаеща да бъде тук. Има шанс това да са малоумни разсъждения на момиче, което се върна в 8 клас бързо, за да си спомни началото, след като е дошъл краят. Но често нещата са далеч по-очевидни и прости.

I will never know myself until I do this on my own

And I will never feel anything else, until my wounds are healed

I will never be anything till I break away from me

Още в ранна детска възраст е малтретиран сексуално от по-възрастен от него, но се страхува да каже на когото и да е. Споделял е, че това е разрушило самочувствието и увереността му. Мислил е, че ако сподели на някого, той ще реши, че лъже или е просто ревльо. Малко по-късно родителите му се развеждат, той заживява с баща си и с наркотиците и алкохола. След инцидент вкъщи се отделя от тях и се премества в Ел Ей, където става част от Linkin Park. Тогава започва кратък период на трезвеност и абстрахиране от наркотиците, който не продължава дълго.

Честър Бенингтън, независимо пиян или надрусан, се обесва в дома си. Time won’t heal this damage anymore.

Където и да се намира Честър – в някакъв паралелен свят, на небето, в небитието – единственото, което е сигурно, че милиони души мислят за него и си спомнят изживяванията, които им е подарил с музиката си, пътите, в които текстовете му са ги спасявали.

If they say

Who cares if one more light goes out

In the sky of a million stars

It flickers, flickers

Who cares when someone’s time runs out

If a moment is all we are

Or quicker, quicker

Who cares if one more light goes out

Well I do