Един от малцината оцелели от Аушвиц си отиде. Писателят и Нобелов лауреат – Ели Визел почина в събота в дома си в Манхатън на 87 години. Визел, който бе освободен от Бухенвалд като 16-годишен, с неизтриваема татуировка A-7713 на ръката си, разкри пред света зловещото лице на Холокоста и зададе въпроси, чийто отговори още няма.

Харизматичен лектор и професор по хуманитарни науки, Визел е автор на няколко десетки книги. През 1986 г. е удостоен с Нобелова награда за мир, която заслужи не толкова заради работата, която прави, колкото от зейналата празнота, която напълни. „Визел е пратеник на човечеството“, признава Нобеловият комитет. „Неговото послание е за мир, изкупление и човешко достойнство. Неговото убеждение е, че силите, борещи се зло в света, могат да бъдат победител с трудно извоюваната вяра.“

сър Ели Визел

Сър Ели Визел първо привлича вниманието на света през 1960 г., с превода на английски език на автобиографичната си книга Нощта, в която разказва за ужасите в лагерите, на които е станал свидетел като тийнейджър. Визел пише за това как е бил измъчван от чувство за вина, че е оцелял, докато милиони са умрели и от съмнения за Бог, който е позволил такова клане.

„Никога не трябва да забравям първата нощ в лагера, която превърна живота ни в една дълга нощ, седем пъти по-проклета и седем пъти запечатана“, пише Визел. „Никога не трябва да забравям дима. Никога не трябва да забравям малките лицата на децата, чиито тела се превърнаха във венци от дим под мълчаливото синьо небе. Никога няма да забравя тези пламъци, които изпепелиха вярата ми завинаги. Никога не трябва да забравям и нощната тишина, която ни лиши за цяла вечност от желанието за живот. Никога няма да забравя тези моменти, които убиха моя Бог и душата ми и превърнаха мечтите ми в прах. Никога няма да забравя всичко това, дори и ако съм осъден да живея толкова дълго, колкото самия Бог. Никога.“

Ели Визел продължи да пише романи, книги с есета и репортажи, две пиеси и дори две кантати. Въпреки, че много от книгите му са свързани с теми като съветски евреи или хасидсоки майстори, всички отправиха сериозни въпроси към Холокоста: Какъв е смисълът на живота в една вселена, която толерира невъобразима жестокост? Как може светът да е ням? Как може някой да има вяра? Писателят попита с проза и без да повишава глас, но почти не получи отговори.

„Ако аз съм оцелял, трябва да е по някаква причина“, споделя Ели в интервю през 1981 пред Мичико Какутани за The New York Times. „Трябва да направя нещо с живота си. На моето място, някой друг би могъл да бъде спасен. И така аз говоря за това пряко в лице.“

Аушвиц

Президентът Обама, който посети мястото на концентрационния лагер Бухенвалд с Визел през 2009, го нарича „жив спомен“. „Той надигна глас не само срещу антисемитизма, но и срещу омразата, фанатизъма и нетолерантността във всичките им форми,“ каза президентът в изявление в събота. „Ели помоли всеки един от нас като народи и като човешки същества да направим същото, за да видим себе си един в друг и никога да не допускаме това отново.“

Ели Визел дълго бе вкопчен в това, което сам нарича своя „диалектически конфликт“: необходимостта да се разкаже какво е видял и цялото безсмислие, обяснявайки събитие със своите причини и въображение. В Нобеловата си реч, Визел споделя, че това, което е направил с живота си е да се опита „да запази жива паметта“ и „да се бори с тези, които няма да забрави.“

Защото, ако ние забравяме – ние сме виновни, ние сме съучастници.

Една година по-рано, на 19 април, 1985 г., Визел предизвиква дълбоки емоции, когато по време на церемония в Белия дом се опитва да разубеди президента Роналд Рейгън от планираното пътуване до Западния Германия, за да посети военно гробище в Битбург, където са погребани членове на хитлеровия елит. „Господин Президент, това не е вашето място,“ казва му той. На фона на многото критики Рейгън все пак полага венец в Битбург. Парадоксалното е, че сблъсъкът е довел до първото следвоенно посещение на Визел в Германия. След това писателят бил изключително развълнуван от младите немски студенти, с които се срещнал и дълбочината на тяхното болезнено търсене за разбирането на миналото на страната си. Ели Визел призовава помирение.

„Германия някога помоли ли за прошка?“, пита Визел. „Доколкото ми е известно няма такова възражение правено някога. С кого да говоря за прошката – аз, който не вярвам в колективната вина? Кой съм аз, за да вярвам в колективната невинност? “

Централно място в работата на Ели Визел е съчетаването на концепцията за доброжелателен Бог със злото на Холокоста.

Обикновено казваме: Бог е прав или Бог е справедлив – дори по време на кръстоносните походи го извинихме. Но какво може да се каже сега с един милион мъртви деца?

И все пак Ели никога не изоставя вярата – става по-благочестив с течение на годините, молейки се в близост до дома си или в хасидските синагоги в Бруклин.

Елиезер Визел е роден на 30 септември 1928, в малкия град Сигет в Карпатите, близо до украинската граница на Румъния. Баща му – Шломо е магазинер, достатъчно светски настроен, за да насърчава, заедно със съпругата си Сара, децата им да учат съвременния иврит и произведенията на Фройд. По-късно Визел разказва за баща си като за зает човек, който виждал рядко преди да бъдат затворени заедно в Аушвиц. Ели израства с трите си сестри – Хилда, Беатрис и Ципора, в обстановка, напомняща на историите на Шалом Алейхем: „Излизаш на улицата в събота и се чувстваш Шабат във въздуха“, пише Ели за своята общност от 15 000 евреи.

Визел е на втория ред от дъното, седмият от ляво

Идиличното детство е разбито на прах през пролетта на 1944, когато нацистите маршируват в Унгария. Всички евреи от родния му град са натикани в две гета. Нацистите депортират евреите в Аушвиц-Биркенау, Ели и баща му са в Буна Верке – един от по-малките сателитни лагери и след 8 месеца тежък труд започват да ги местят от лагер в лагер. Визел наблюдавал как баща му гасне ден след ден и се поддава на дизентерия и глад. По-късно срамно признава, че е искал да бъде освободен от това бреме. Когато старият Визел починал на 29-ти януари 1945, Ели вече не могъл да плаче. „Нямах повече сълзи“, пише той.

На 11 април, след като не е ял нищо в продължение на шест дни, Визел е сред освободените от Трета американска армия. Едва след войната разбира, че двете му по-големите сестри не са загинали, но майка му Сара и малката му сестра Ципора са едни от милионите жертви на Холокоста.

Качен на влак с още 400 сираци, Ели Визел се отправя към Франция, където живее под грижите на една еврейска организация. Там овладява френски чрез четене на класици, а през 1948 постъпва в Сорбоната. Издържа се като преподавател, учител, преводач и журналист за френския вестник L’Arche. От 1972 до 1976 Ели Визел е професор по юдейски изследвания в City College, където много от учениците му са били деца на оцелели от лагерите на смъртта.

Визел пише средно по книга на година, а Нощта се продава в повече от 10 милиона копия, три милиона, от които след като Опра Уинфри пътува със сър Визел в Аушвиц. В усилията си за насърчаване на разбирателството между конфликтните етнически групи нобеловият лауреат създава хуманитарна фондация, в която инвестира всичките си пари.

През 2002 сър Визел посещава родния си дом в Сигет, от който той и семейството му са били депортирани в Аушвиц. С необичайно вълнение в гласа разказал на младите румънци, които го слушали: „Когато пораснете кажете на децата си, че сте видели един евреин в Сигет да разказва историята си.“