От началото на пандемията от коронавирус непрекъснато слушаме, че единственият начин да оцелеем е като се дистанцираме един от друг и си стоим вкъщи, а с близките си общуваме само по телефона и чрез социалните мрежи. Та нали близостта е в мислите и в сърцето, не във физическия контакт. Но пък когато всичко премине (след месеци или години – няма значение), ние ще излезем по-добри, по-„чисти“, по-човечни, по-малко алчни, ще сме осъзнали колко се нуждаем един от друг, а и вече ще се грижим за природата, защото може би точно тя си отмъщава сега за всичко, което сме й причинили. С други думи, да сме благодарни на болестта, че ще ни покаже кое е истински важното в живота. Аз съм по-скоро скептично настроена за бъдещето на човечеството, но времето ще покаже.

За няколко месеца вече привикнахме с мисълта, че животът ще се промени. Но той всъщност отдавна се е променил. През последните 10-15 години ние до такава степен се сраснахме с новите технологии, че не просто не можем без тях – нуждата от модерен телефон измести нуждата от човек до теб. Да, целта на телефона и на социалните мрежи е да улесняват общуването между хората, да може да поддържаме връзка с хора в други населени места и дори в други държави, да не се забравим със съучениците си или с бивши колеги. Целта е да напишеш съобщение на някого, за да ти отговори, когато му е удобно, а не да се притесняваш да не го обезпокоиш. Целта е да не се налага от учтивост да ходиш на кафе с някого и да се чудите какво да си говорите, а просто взаимно да си лайквате снимките. Целта е, когато си прекалено зает и нямаш време дори за себе си, да не се налага да отделяш време и за друг. Целта е да не обикаляш магазините за нещо, което я го има там, я не, а просто да си го поръчаш по интернет и да ти го доставят до дома. Целта е да не се налага да помниш кога е основана България и на чия страна участва във Втората световна война, нито коя година е роден Вазов или кой е написал „Престъпление и наказание“, защото всичко това го пише в Уикипедия, а и без това сега сме претоварени с информация. Целта е да избираш на чие обаждане да отговориш и чие да игнорираш дори когато знаеш, че за другия е важно да те чуе. Целта е да можеш да „блокираш“ някого, за да не ти се обади да ти поиска обяснение защо си постъпил зле с него, нито да ти каже, че е тежко болен и иска да се сдобрите, преди да умре. Целта е и да не мъкнеш навсякъде фотоапарат, в случай че видиш много красиви цветя и ужасно ти се прииска да се снимаш (и да се ядосваш, че цветята се появяват само когато си забравиш фотоапарата).

Photo by Becca Tapert on Unsplash

Ползите от новите технологии всеки ги знае, но те са само едната страна на медала. Нека погледнем и другата. И не, няма да твърдя, че децата, които от малки с часове играят на телефоните си, по-късно имат проблеми с „реалното“ общуване, трудно се концентрират, по-склонни са да проявяват агресия, по-себични са, а някои дори се оказват умствено изостанали. Няма да говоря и за облъчването и дали има връзка между него и все по-големия брой спонтанни аборти, деца с увреждания и болни от рак. Някой може да спори, че тези неща не са доказани, а и има достатъчно статии по въпросните теми. Всъщност това е и една от „вредите“ – в днешно време има толкова много и противоречива информация в различните медии, толкова много „експерти“ дават противоречащи едно на друго становища по различни проблеми, че човек наистина не знае на кого да вярва. И в крайна сметка вярва на този, чието мнение е най-близко до неговото собствено. А това е проблем, защото има въпроси, по които дори и по-образованият или природно интелигентен човек не е компетентен и не може да си състави мнение. И се получава нещо като Параграф 22 – трябва да се информираш, за да знаеш, но за да знаеш откъде да се информираш, трябва предварително да имаш достатъчно информация.

За лайковете и хората              

През 70-те години на XX век в известната си книга „Културата на нарцисизма“ Кристофър Лаш описва новите модели на социално поведение, ориентирани от потребителски и хедонистични мотиви и „опаковани“ в привлекателните образи на рекламата. Индивидът, който следва тези модели, се превръща в „човек-огледало“: той възприема света като проекция на собствените си, често инфантилни въжделения, тоест, превръща се в нарцисист. Във виртуалния „свят“ на нарцисиста границата между реалността и представите за нея е силно размита, а неговото психическо състояние се определя от „успехите“ му в преследването на ефимерни, но представени в обсебващо-привлекателни образи „престижни“ цели. В съвременната дигитална епоха социалните медии издигнаха на ново равнище и още повече засилиха доминацията на образа над словото. Индивидът се оказва постоянно включен в свят на образи, който го провокира да създава „атрактивни“ образи на самия себе си. Тази тенденция в социалния живот дава основание в „работен порядък“ да говорим за „култура на ексхибиционизма.“

Нека погледнем социалните мрежи – самата дума „социални“ предполага, че идеята им е да улесняват общуването между хората. Аз бях от онзи рядък вид, който дълги години отказваше да си направи профил във фейсбук. С времето обаче нуждата от общуване със себеподобни надделя, а ми омръзна да слушам неща от сорта на „Ние много искахме да дойдеш с нас на кафе, но ти нямаш фейсбук.“ („’Щото телефонът ми е закован в сандък и закопан на двора, та не можахте да ми се обадите.“) и да разбирам, че хора, които не се понасят, знаят един за друг много повече, отколкото аз знам за приятелите си. И реших, че след като доста интелигентни хора на възраст над 20 години имат профили, мога с чиста съвест и аз да си направя.

И изведнъж осъзнах колко погрешна представа съм имала за някои от познатите си – интелектуалки с по три висши образования си качват селфита като последни кифли, но не пропускат да напишат, че не им пука за мъжете; скромни момичета гледат дръзко от разголени снимки; добри момчета плюят по жените, обявявайки всички за курви и материалистки, но се снимат пред скъпи коли; двойки, които отдавна са заедно само по навик, се гледат влюбено и се целуват на снимки; хора, които вероятно никога не са проявили съчувствие към реален човек, призовават да сме добри; и всички разбират от политика.

Социалните мрежи са рай за ексхибиционистите. Всеки се надпреварва да покаже повече, да бъде по-интересен, по-оригинален. Всеки иска да се чувства значим. Това, което някога е било привилегия на определен „елит“, вече е достъпно за всички, а в същото време авторитетът на „елитите“ се поставя под въпрос (това й е хубавото на демокрацията). Учените вече никой не ги взема сериозно, много по-интересно е „становището“ на „обикновения човек“. Много млади жени имат снимки, на които биха завидели повечето холивудски красавици (които от своя страна ни убеждават, че са като нас – качват си снимки уж без грим и с размъкнати тениски). А в YouTube десетинагодишни „влогъри“ ни показват как се изцежда сок от лимон и какво са им купили от мола.

На пръв поглед в това няма нищо лошо – споделяме мислите и преживяванията си, понякога даже изразяваме гражданска позиция. Но нещо в системата се „бъгва“. В реалния живот да споделяш значи да общуваш с конкретен човек, когото или познаваш, или искаш да опознаеш. И тогава показваш, че те е грижа за него не с емотикон, а като го изслушваш и отговаряш адекватно – без да лъжеш, но и без да си излишно груб, а „присъдите“ запазваш за себе си. И да се скарате, после има начин да се сдобрите. Във фейсбук обаче не е така – всяка публикация е с подтекст (а понякога е казано и в прав текст): „Който не е съгласен с мен, е идиот.“ И дори да си наложиш да не напишеш: „Напротив, ти си идиот и който е съгласен с теб – също.“, вредата е сторена – публикацията я има, но не и лайка под нея. И двамата вече знаете какво мислите един за друг.

А в социалните мрежи все по-рядко изобщо може да става дума за общуване, защото реципиентът липсва – всеки „споделя“, но малко хора си правят труда да видят другите какво са „споделили“. Някои хора качват снимка след снимка, но почти никога не лайкват чужди. А наскоро попаднах на публикация във фейсбук, в която жена гордо заявява, че има по-важна работа от това да чете чужди публикации… С други думи, най-недвусмислените прояви на нарцисизъм вече не просто са нещо естествено, но и се считат за белег на превъзходство.

Дори и чуждата болка е начин да се самоизтъкнем, да покажем колко сме добри – призивите да помогнем на някого събират повече лайкове и съчувствени коментари, отколкото пари. Ако пък се търси дом на бедстващо животинче, народът се надпреварва да казва колко е миличко и сладичко, но никой не предлага да го осинови. (При тези публикации винаги се намират „филантропи“, които да кажат: „Те хората гладуват, вие ревете за някакъв помияр.“ – макар че ако всички, които излизат с подобни гръмки коментари, помагаха на хората, нямаше да има бедни, а и болните щяха да са много по-малко.) Но важното е да кажеш, че ти е много мъчно.

Има обаче едно наистина хубаво нещо – рождените дни. Каква мъка беше някога, когато хем трябваше да помниш датата, хем да съобразиш, че именно днес е тази дата. Сега проблемът е решен, даже ако му честитиш „на стената“, не ти се налага изобщо да говориш с рожденика. Дори и на месинджър да му пишеш, той пак най-много да ти отговори с едно „мерси“, защото е прекалено зает, а така или иначе какво толкова имате да си кажете? Виж, ако му звъннеш по телефона, ще трябва и да го питаш как е, а и той ще те пита и докато се усетите, загубили сте цели две минути.

Казвам го леко иронично, но наистина мисълта, че толкова много хора са ни толкова близки, някак неусетно ни отдалечава от тях. Искам да си поговоря с някого, но ме е страх да не се натрапвам, затова му пиша. Той го вижда след два часа и ми отговаря, но тогава вече аз не съм „на линия“. Опитът за разговор се проваля. Какво пък, нали си лайкваме всички снимки, пишем си насърчителни коментари – това е достатъчно. Може да се видим някой път, но може и без това – фейсбук ни помага да поддържаме връзка, да не се „изгубим“ един за друг. Понякога обаче точно заради фейсбук се губим – защото някой не е лайкнал снимка по бельо или е поискал дребна услуга, която не струва нищо на другия, но прекрачва границата между виртуалното и реалното приятелство. А може би защото някой се е оказал по-глупав, отколкото си си мислел, или по-умен, отколкото ти се е искало.

Логичният отговор на това е: „Като не ти харесва фейсбук, махни се.“ Въпросът обаче не е дали на мен ми харесва, или не. Фейсбук дава възможност хората да се покажат такива, каквито искат да ги възприемат – да изградят своя образ, както писателят изгражда героите си. Всеки сам избира какъв да бъде. В този смисъл фейсбук е необходим, защото без него виждаш само „половината“ човек – какъвто ти мислиш, че е, без да знаеш той какъв иска да е, а това е не по-малко важно. Защото днес границата между реално и виртуално е толкова размита, че личността е съвкупност от двата образа и ако не познаваш единия, изобщо не познаваш човека.

Целта ми с този текст не е да обвинявам някого, че се държи по един или друг начин (защото, ако трябва да съм честна, и аз съм „в кюпа“). По-скоро насочвам внимание към начина, по който самото съществуване на социалните мрежи моделира поведението ни. Човекът по дефиниция е „социално животно“. Ние имаме нужда един от друг – личността се утвърждава единствено чрез взаимоотношения с другите. И колкото и да се перчат някои, няма човек, който да не се интересува какво мислят другите за него (някои искат да се харесат на мнозинството, други – на малоброен „елит“). Страхът да не бъдеш „отлъчен“ понякога те кара да правиш неща, които не ти идват съвсем отвътре, просто защото всички ги правят. Понякога дори те кара да си мислиш, че искаш нещо, което всъщност не искаш, но не смееш да си го признаеш, за да не се окажеш „различен“ (днес е много модерно да си „различен“, но само по няколко определени начина). Неизбежното сравнение с другите води дотам, че постоянно търсиш начин да покажеш, че не си по-лош от тях, не си по-грозен, животът ти не е по-скучен, по-самотен или по-нещастен (във време, когато „щастието е въпрос на избор“, най-големият грях е да си нещастен). Защото вече важно е само това, което показваш, само „споделянето“ прави преживяването пълноценно. И съответно все повече се вълнуваме от това как ще се представим в социалните мрежи, отколкото какви сме всъщност и какво се случва с нас – вместо да изживяваме емоциите, ние обмисляме как да ги разкажем, а красивите гледки вече не са нищо повече от фон за поредната снимка. Приятелите също вече нямат стойност сами по себе си – важна е бройката, защото тя показва колко хора те „харесват“, за колко си „значим“.

След като общуването е станало по-бързо, по-лесно и по-пестящо енергия, интернет ни предлага чудесната възможност да намираме хора със сходни интереси, за да избягаме заедно от враждебната действителност. Това са многобройните фен-групи или форуми, където хората се събират, защото имат нещо общо – нещо, което ги вълнува, за което искат да говорят, но реалните им приятели не могат да ги разберат (дори на моменти намират „манията“ им за белег на инфантилност). За разлика от блоговете в тези групи няма един „гуру“, чието мнение да е определящо, а всички са равни… или не съвсем. Ако постоиш по-дълго в някоя такава група, осъзнаваш, че някои са по-равни от другите. Оказва се, че „фенството“ не е чувство, което всеки изпитва, но показва по различен начин – има си критерии. И ако не отговаряш на някой, рискуваш „правоверните“ да те смъмрят (най-често като те нарекат „хейтър“ – тази дума премахва нуждата от по-нататъшна аргументация), а ако не се разкаеш публично, може и да те „анатемосат“. Та нали щом не си съгласен с основните постулати, мястото ти не е там. Разбира се, може да отидеш в друга фен група с критерии, които на теб ти допадат, но и тя ще функционира на същия принцип.

Всъщност блоговете и фен-групите показват на най-ниско ниво, че съвременното общество до такава степен се е фрагментирало, че не просто консенсусът е невъзможен – дори най-елементарният диалог вече е мираж. Ако не ми харесваш снимките, не ги гледай, ако не ми харесваш публикациите, не ги чети (ако не харесваш първите 5 минути от 130-тия епизод на анимацията „Войните на клонингите“, значи не си никакъв фен на „Междузвездни войни“) – мен не ме интересува. Най-малкото разногласие води или до „война“, или до пълно игнориране на противника. Уж намираме нови приятели, а на практика губим старите и всеки се свива в своя виртуален „пашкул“, където е топло и сигурно и никой не може да го нарани. А това впрочем е много удобно на властта – хора, които не могат да говорят един с друг без да се обиждат и ругаят, трудно ще застанат рамо до рамо, дори и да виждат, че правата им са грубо потъпкани. (Впрочем като споменах власт, интернет е много удобен социален отдушник – изливаме гнева си там, псуваме управляващите, правим революции, но само на думи; след като изразим недоволството си, вече ни олеква и не ни се ходи на протест.)

Photo by Timi David on Unsplash

 

***

Далече, по-далече, най-далече, на един клик разстояние, Част II