Той е любимец на Марсел Марсо. Учител на Боуи и Кейт Буш. Ученик на Хилде Холгер. Съученик на Дейвид Хокни.

Участвал е в знакови филми на Кен Ръсел и Дерек Джармън, както и във Velvet Goldmine. Играе кръчмарят в The Wicker Man – едно от най-великите произведения на британското кино. Той е единственият актьор, „вързал тенекия” на големия Фелини, когато режисьорът го чака на кастинг за Казанова (1976).

В Япония и Испания го обожават, а в Италия, където живее, го имат за свой и са го обявили за национално съкровище. Въпреки успехите на лондонска сцена през първата половина на 70-те, родната Великобритания го пренебрегва цели четири десетилетия, като изключим презрителните подмятания от страна на критиците. Последните не го взимат на сериозно като танцьор, нито ги интересува, че е най-прочутият им мим, защото британците не си падат по пантомима.

Кадър от The Wicker Man.

Едва наскоро твърдоглавите сноби от Албиона приеха и признаха онова, което останалия свят отдавна знаеше – че Линдзи Кемп е неподражаем и неповторим, съзидател и новатор, една от най-значимите и ярки фигури в историята на съвременното танцово и сценично изкуство.

За мен танцът е най-прекият и бърз път до щастието, твърди днес 78-годишният Кемп. Поех по него още от ранна детска възраст, изнасяйки шеметни спектакли върху кухненската маса у дома, за голямо удоволствие на съседите ни, които истински се забавляваха и следяха всичките ми изяви. Фактически те се явяват първите ми фенове, хаха! Тук трябва да уточня, че не бях някакво досадно, глуповато дете, което все напира да се катери по масата, за да се търкаля отгоре ѝ с маймунски писъци, само и само да му обърнат внимание. Нищо подобно. Аз от самото начало излизах пред публика обилно гримиран, със собствена хореография – отговаряща на тогавашните ми умения, разбира се.

Да поясним, че това се случва в Североизточна Англия, където израства нашият герой. Регионът е център на британската корабостроителна индустрия. Пълен е с пристанища, докове, моряци и – разбира се – напращели мъжкари, които задължително излизат по къси ръкави в най-големия студ.

Самият Кемп е от семейство на моряци – баща му е в търговския флот. Когато избухва Втората световна война е мобилизиран и потопен заедно с кораба си от прочутия германски подводничар Ото Кречмер.

Съвсем нормално – когато си от моряшки род, по всяко време някой близък хвърля топа, философства Линдзи. Самият аз съм бил заченат, за да компенсирам трагичната смърт сполетяла 5-годишната ми сестра Норма, тъкмо когато в местния вестник излязъл материал за фантастичната ѝ дарба да играе степ. Бил съм предвиден за заместник на танцуващата дъщеря. Наследих мъничкото ѝ кимоно и ветрилата, които баща ми ѝ беше донесъл от Китай и Япония. Помня че ходех на детска градина с  кимоното, докато директорът не се оплака на майка ми.

По-късно е изпратен в пансион за синове на моряци. Там, в спалното помещение, изпълнява танцът на Саломе чисто гол, увит в пластове тоалетна хартия, които отронва постепенно, докато останалите момчета му светят с фенерчета от леглата си.

Изобщо не се стеснявах. За разлика от повечето деца, аз още тогава знаех какъв искам да стана и нищо не можеше да ме спре.

Ето защо въпреки консервативните нрави в Северна Англия, Кемп отрано ходи гримиран по улиците и изнася представления в опушени работнически клубове, пред втрещени тълпи от бачкатори, главорези и левенти, които обикновено пердашели такива като него и то ако са в добро настроение… Работил съм в долнопробни кабарета на север, излизал съм сам, с бял сценичен грим, розов чорапогащник и бомбе. И единствения начин да не ти се подиграват или замерят с бутилки, е да ги заплениш и очароваш – да ги омагьосаш. Така ги освобождаваш от предразсъдъците им.

В Англия никога не са обичали хората на изкуството и изобщо каквито и да е “арт” личности. Особено когато бях тийнейджър през 50-те. Постоянно ме питаха дали съм мъж или жена. Виждах им се адски странен. Може би защото не ходех, а танцувах по улиците. Нямам предвид, че се носех с балетни стъпки, макар че и това правех когато нямаше хора наоколо.

Линдзи Кемп обаче, е много повече от танцьор. Той е и мим, хореограф, актьор, майстор на грима и учител. Умее и да рисува. Даже се е учил на това заедно с прочутия днес художник Дейвид Хокни, в Bradford Art College.

В колежа бяхме приятели, с него за пръв път отидох на балетно представление и щях да почина – беше божествено! Тогава Дейвид ми каза – виж какво, трябва да се преместиш в Лондон, независимо дали вашите ти разрешават, без значение дали имаш пари или не!

Кемп това и прави – отива в английската столица и основава малка танцова трупа. За своя база избира най-пъстрия и либерален лондонски квартал – Сохо. Там, през 1966-та година за пръв път среща Дейвид Боуи, който тогава е на деветнайсет.

Кемп и Боуи, фотография Мик Рок, 1973 г.

Боуи ме гледа в едно представление и беше много впечатлен. После дойде да ми го каже лично и попита дали може да се присъедини към школата по танци, която водех в Ковънт Гардън. Два дни по-късно цъфна там и още на първата репетиция момичетата си паднаха по него. Това видимо му хареса и реши да идва редовно. Малко преди това беше издал сингъла “The Laughing Gnome”, но без успех. Работеше в някакъв офис и беше отчаян – обмисляше да зареже музиката и да отиде в братство на тибетски монаси някъде в Шотландия. Аз обаче, харесвах гласа му, напомняше ми на Жак Брел. Реших, че ще му помогна да овладее сценичното изкуство. Научих го да се изразява и общува чрез тялото си. Внуших му колко е важен външният вид – грима, костюма, драматургията и техниката на изпълнение. Дадох му книги и фотоалбуми по темата. Дейвид умееше да се превъплъщава в различни образи – истински хамелеон. Беше и много талантлив имитатор. Разкошно имитираше Стан Лоръл, беше изключително. Просто го схващаше и се преобразяваше в Станли. Умееше да имитира и разни певци –  от гласа до гримасите и всичко останало. Не беше добър мим, но определено ставаше за имитатор.

Заедно двамата създават представлението Тюркоазеният Пиеро, за което Боуи пише музиката. В него бъдещата музикална икона за пръв път носи сценичен костюм и грим. Заедно на сцената, заедно в леглото – по това време Кемп и бисексуалният Боуи са любовници.

Любовта ни с Дейвид беше една от най-истинските в живота ми. Не съм имал много, може би четири-пет. Беше голяма любов, макар и краткотрайна, въздиша днес чувствителният Линдзи.

По време на турнето, представящо Тюркоазеният Пиеро Кемп хваща своя любим в леглото с дизайнерката на сценичните им костюми Наташа Корнилоф. Неутешимо разстроен, той се затваря в гримьорната си, където дави мъката в реки от уиски и си реже вените с бръснач. За щастие го намират навреме и е откаран в болница.

Честно казано, не ми се мреше и затова си бях нанесъл само повърхностни рани. Докторът ме превърза и ме посъветва в бъдеще да не бъда такъв идиот.

Обладан от чувство за вина, Боуи ридае неудържимо, а Наташа се нагълтва с хапчета, но без фатални последствия.

Минават години преди тримата отново да работят заедно и когато това става, резултатът е исторически. През 1972-ра Боуи иска да представи своя албум Ziggy Stardust под формата на театрален спектакъл и за целта се обръща към Линдзи Кемп.

Репетициите бяха особено приятни. Непрекъснато се отбиваха разни приятели с бутилки уиски. Иги Поп и Лу Рийд постоянно висяха при нас. Представлението Ziggy Stardust съчетаваше глем, гей и театрален рок. Обявиха ме за първия творец, успешно събрал театъра и рокенрола в едно. Постановката остави голям отпечатък върху рок музиката. Групи като Genesis и Pink Floyd бяха силно повлияни от нейната театралност. Елтън Джон не я хареса, но пък Лу Рийд каза, че е най-великото нещо, което е гледал.

Невероятната Кейт Буш също „прохожда” при г-н Кемп. Когато за пръв път гледа негово представление, тя остава поразена.

Никога не бях виждала нещо подобно. Той беше гениален. Работеше само с движения, без какъвто и да е звук, а изразяваше много повече, отколкото някой би могъл с думи, разказва възхитена Буш.

През 1976-та тя постъпва в школата на Линдзи, който си спомня с умиление: Първият път когато дойде в класа ми, Кейт беше по трико, с вързана коса, изобщо много професионална екипировка и вид. Но пък ужасно срамежлива! Веднага се скри най-отзад. Невероятно стеснителна! Затова трябваше първо да ѝ вдъхна кураж. Щом се отпусна обаче, тя беше като някакво диво същество – просто неудържима!

Линдзи ми отвори очите относно значението на движенията, признава Кейт. Той знае как да те накара да се почувстваш добре! Може да имаш два леви крака, но той ще ти каже, че танцуваш като ангел и ще ти вдъхне смелост.

Неслучайно първата песен от дебютния албум на Кейт Буш е посветена на нейния учител. Заглавието ѝ е “Moving”.

Кемп също пази топли спомени за героите, вдъхновили самия него. Начело с Марсел Марсо: Той много ме обичаше. Често се засичахме по фестивали. Марсел беше гений, един от малкото велики мимове в историята. Другите са Чаплин и Стан Лоръл. От него научих, че за да се превъплътиш в нечий образ на сцената, трябва първо да изпаднеш в транс. No trance – no dance!

Днес Линдзи Кемп е доволен от живота и все още не смята да се пенсионира. Не е богат, но е горд от постигнатото. Всичко което изкарвах, го влагах в представленията. Никога не сме имали спонсори или държавни субсидии. Всичките ми пари отидоха за костюми, сценичен реквизит и кокаин. Не съм прахосал нито пени, хаха!