Ако направя сметка, би трябвало да излезе, че познавам Анжела Недялкова повече от десет години. В друг, по-истински смисъл, се познаваме от около 300-400 години или по-скоро от две-три наши, лични епохи. За мен е истинско щастие да наблюдавам как Анжела си проправя път в живота. Анжела е борец и дори да отнесе някой и друг удар, изправя се, отърсва глава и продължава напред. И ето, че сега тя играе в продължението на Трейнспотинг. Използвам случая, за да ѝ взема това интервю. И да го взема по един различен начин. Не както се взимат 90% от интервютата в нашата скъпа родина.

Това интервю е взето специално за егоист.бг, така че няма да се впускам да обяснявам какво е бил първият Трейнспотинг за времето си и как е приела публиката появата на този филм. Ако някой не знае това, сбъркал е медията. Също като Трейнспотинг, хартиеният егоист беше бунтът на цяло едно поколение, което не искаше да приеме мейнстрийма. Което се бунтуваше срещу мейнстрийма. Което показваше среден пръст на мейнстрийма… 

…Част от което днес е представителна извадка от мейнстрийма. Законите на времето са такива… Рано или късно бунтарите идват на власт и тогава се вижда дали те са били истински бунтари. Ако говорим за актьорския екип на Трейнспотинг, да – те още са бунтари. Това ме кара да се радвам още повече. 

Искам да покажа Анжела Недялкова такава, каквато я познавам. Затова отивам в залата, където ходи на катерене. Наблюдавам я известно време как се катери. Когато приключва е леко изморена, но все така усмихната. Излизаме. Качваме се в метрото. Пускам диктофона и потегляме в софийската нощ.

Ето докъде стигнахме…

Кога за последно си взе студен душ? (Анжела Недялкова се разсмива и не за пръв път показва белите си зъби. Прилича на ученичка, а е на 25 години.)

ДНЕС! Колко тематично… Ами ти? Май и ти скоро?

Вчера. Но интервюто е твое, така че твоят студен душ е по-важен. Разкажи малко повече за него…

За последният ми студен душ ли? Ю мъст би киддинг!

Да! Защо го взе? Как?

Искаш ли да знаеш каква тоалетна хартия ползвам?

Не държа. Само за последния студен душ питам…

Явно има някаква мистериозна авария в няколко софийски квартала, специално подбрани по също толкова мистериозни причини?! Това буквално. Иначе ако трябва да разглеждам метафорично този въпрос, често си взимам студени душове под формата на разтърсващи преживявания. Основно вътрешни, породени от сложния ми характер. И твърде дълбокото осмисляне на заобикалящата ме реалност. Трудно мога да погледна нещо само от един ъгъл. Виждам всичко в 4-D! Минимум! И съответно винаги се колебая кое е истина, кое илюзия? Защо и как ще го докажа за себе си? Накрая винаги стигам до извода, че всичко е илюзия и ние избираме в какво да вярваме. Важно е да вярваме в нещо, за да си създаваме някаква реалност. Просто на колкото повече нива го правя, толкова по-мъчителен процес е. Разбираш ли ме?

Напълно. Едно от нещата, в които вярвам са хората като теб, защото се познаваме от доста време и те наблюдавам как растеш. Ти в какво вярваш?

Ами-и-и… Задавам си този въпрос от време на време. И сякаш отговорът не се е променял съществено. Само се е доразвивал и е ставал по-обяснителен. (Имам навика да изпадам в дълги обяснения, защото никога не ми се струват достатъчни думите да обясня дадено нещо, тъй като чувството е като да рамкираш безкрайността.)

Вярвам в хората, но не наивно, по детски. По-скоро вярвам в действията и бездействията им. Вярвам, че всичко е една енергия. И както фантастичната литература и киното ни учат, формата, която ще приеме, зависи от това в чий ръце ще попадне тази енергия. Вярвам също и че много малко неща зависят от нас и един от основните житейски уроци на всеки е да се освободи от тоталното желание за контрол. Независимо от мотивацията. Вярвам в максими като „Няма не мога, има не искам“ и се старая да ги следвам. Доколкото ограниченията на това да си човек позволяват…

Вярвам, че силата всеки я има да се справи с каквото го сблъска животът и тук отново всичко опира до това доколко ще допуснем, че „можем“. Когато въпросът опира до АЗ-а, всеки сам си поставя границите в различните ситуации и всичко е въпрос на воля, търпение, разбиране и приемане. Това е интересното в живота – предизвикателствата. Именно те ни дават шанс да разширяваме въпросните граници, стига да искаме.

Мога да продължавам още в този дух, но се притеснявам да не стане роман вместо интервю. Асоциативното ми мислене е доста активно. Вярвам в много неща, на пръв поглед различни, но всички те правят именно едно цяло.

Тъй като спомена за Силата, няма как да не те попитам за Оби Уан, пардон, Юън Макгрегър… Внимание! Връщаме се в миналото. Ти си ученичка, току-що си гледала Трейнспотинг. Виждаме се да пием по кафе. Какво ми казваш за филма?

„Абе хареса ми, да, ама бруталните сцени ми дойдоха в повече… Знаеш, аз обичам приказното и ми беше трудно да издържа, но иначе има страхотно чувство за хумор! Определено е бил смел филм за времето си… Компира много ми хареса в сцената с интервюто за работа. Смятам го за гениален актьор!“ И до ден днешен това ми е любимата сцена. Не помня в детайли как се чувствах. Но се влюбих в тази сцена, както и в саундтрака.

Още сме в същата сцена. Подхвърлям ти невинно, че кой знае, може някой ден да се снимаш в Трейнспотинг 2

„Пф, да бе.. Всички май имат преекспонирана представа за мен.“ Никога не съм уверена в себе си достатъчно, защото съм перфекционист и съм наясно, че винаги може по-добре. Често съм зловещ съдия на самата себе си и изисквам много, защото вярвам, че може. Но никога не усещам, че съм на „подходящото ниво“. За каквото и да е. Защото представата ми за „подходящото ниво“ се увеличава всекидневно. Може би това е стимулът ми и „тайната“ за „успех“. Вместо увеличава може би трябва да употребя думата  разширява. Ти си писател, ти ще кажеш…

Предпочитам „пишещ човек”, че много писатели станаха в тая държава. Още сме в същото време. Какви са ти тогавашните представи за актьорите в Трейнспотинг? Що за хора са те?

Аз съм човек, който лесно се вживява и приема дадено нещо за реалност. Сигурно затова тази професия ме сполетя. Съответно никога не съм мислела за тях като за актьори, а като за реални персонажи. Винаги съм гледала на хората като на различни персонажи, някак естествено ми идваше… Може би поради развинтеното ми въображение. Достатъчно ми е това, което виждам. В крайна сметка това е целта на киното и на актьорите в него: да ти създават други реалности, да те накарат да се замислиш не за това дали имат брак, дали пият алкохол, каква тоалетна хартия използват, ами за един нов поглед над различни житейски аспекти. Да, сигурно е интересно колко общо имат с персонажите си в „действителността“, но мен не ме е вълнувало толкова.

А след като имах възможността да ги опозная до различни степени, не видях нищо невиждано за човешкия индивид – богат набор от човешки черти, при всеки различни и по различен начин и степен изразени. Хубавото е, че са земни, видели са много и са го обърнали в чудесен, тънък хумор. Много държа на тези качества.

Опиши Юън Макгрегър с три съществителни…

Хм… Само прилагателни ми идват. Не съм свикнала да описвам със съществителни, готина идея! Дай ми малко време да помисля…

Колкото ти трябва…

Чакай да се фокусирам. Трудно е, защото до него имах по-малък достъп. По ред причини. Привидност, дуалност, усет и умение

А три за Дани Бойл?

Гениалност, жизнена нужда, инсомния… Може би „порив” вместо „жизнена нужда”.

Нещо, което е жизнено важно. И му е стимул да не спира на едно място. Не зная как да го събера в едно съществително.

Можеш да допълниш описанието му с реплики, които ти е казал? Или с конкретни примери от работния процес?

Не помня реплики и такива неща. Паметта ми е зле… Особено когато съм под емоционално напрежение и адреналин. Тогава просто действам на автоматик. Сякаш не съм аз.

Тогава като впечатление от работния процес?

Ами впечатлението ми от работния процес е трудно за описване. То е едно силно изживяване, от онези неща, които разбираш, но противно на всякакви теории не можеш да побереш в думи. И въпреки това ги разбираш за себе си. Съдържат толкова много информация, че сякаш ще се пръснеш от вълнение и еуфория. Чувствах се на мястото си. У дома. Това може би е достатъчно като определение за онези, които разбират дълбочината му.

Избери си още един екранен партньор и го опиши с три глагола.

Избирам Джони Лий Милър. Мисли, бяга, страхува се, но действа, обича. Не мога с по три…

Да се върнем отново в миналото. Моята памет също е зле, но първият ми ярък спомен за теб е от един екологичен протест, когато беше ученичка. Не знам на колко години беше точно. Но къде е онова момиче днес? Още ли е в теб? Какво би му казала?

Още е там, просто е приело и приема нови форми. Като река е. Все така буйно, експресивно, често импулсивно, сменя формата, за да се адаптира спрямо всеки нов камък или съчка, през които преминава. Понякога замръзва, друг път пресъхва, но винаги намира начин да съществува и да се движи. Да се връща към това, което е – вода. Няма какво да ѝ кажа, защото каквото и да ѝ каже човек, тя си знае, че за да го разбере, трябва сама да го преживее и най-много да благодари. Да каже: „Да, така е!“ И след това да продължи по нейния си път, дори това да е точно обратното на съвета, който е получила.

А къде е бунтарката? Спомням си една твоя  чаровна профилна снимка със среден пръст и лепенки на гърдите… Сега често те виждаме и с мотор…

Това бяха пубертетски истории. Дължаха се на факта, че не съм намирала друг начин да изразя това, в което вярвам или не. И съм действала първично под въздействие и на егоцентризма. Всички минаваме през фазата „да се правиш на интересен и оригинален“, особено докато си в началото на своето търсене (това не се влияе от възрастта). Нямах никакво търпение. Сега бунтарката се учи на такова и знае, че стойностните и дълготрайни резултати изискват огромно количество търпение, затова се старае да го прилага. Трудно е, защото емоцията и импулсивността не са ме напуснали, но всичко опира до смяна в нагласата. До трансформиране на енергията, която всяко чувство носи със себе си – дали чрез изкуство, спорт, четене… Така укротявам моментния импулс по пълноценен начин, но не го потискам, нито го губя. Напротив, той се засилва и влиза в употреба, когато моментът назрее. Важно е човек да е господар в своето царство, а не слуга.

По едно време учи в НАТФИЗ. После избяга оттам. Какво се случи и какво би казала на днешните студенти?

Не съм избягала. Просто имах една несигурност за там. В същото време ми се учеше и го доказах по време на престоя си. След като придобих достатъчно впечатления си зададох въпроса дали се виждам още 4 години там? Или не. Казах си, че сега е моментът да си тръгна, ако ще го правя, а не в трети курс например. По ред лични причини взех решението да напусна. Някои преподаватели определено ми липсват и наистина ми дадоха много, за което съм им благодарна. Те си знаят кои са.

Няма какво да кажа на днешните студенти. Вярвам в това, че всеки си има своят път и е важно да си следва вътрешното чувство дори да ни отведе привидно на „неподходящото място“. На всеки пътят носи нещо различно. Студентите просто трябва от време на време да натискат паузата и да си задават въпроси като „Какво ми носи това?“, „Как се чувствам, бидейки тук?“, „Какво ми липсва и дали е основателна причина да остана/напусна?“. И прочие. И тези въпроси е добре да се задават периодично, независимо от това с какво се занимаваме. Качеството на обучението няма да коментирам поради простата причина, че друга алтернатива така или иначе тук няма. Човек, ако иска да научи дадено нещо на днешна дата, има варианти вече. Много вратички са отворени и чакат някой да надникне отвъд.

Как влезе в киното? И какви са ти впечатленията от работата ти в български кинопродукции?

Ух! Може ли да не отговарям. Вече ми писна от този въпрос.

Естествено!

Нищо лично. Ама съм го дъвкала бая. И ме напряга…

Ходиш на катерене и ходиш на лента. Къде е балансът там? И къде е балансът в личния ти живот?

Балансът е в основата им. Често си правя аналогия между ходенето на лента и живота.

Добра метафора е. Която изразява факта, че балансът като всичко останало не е константа, а постоянен процес. Като се изморим или разсеем (или просто разглезим), ние го губим. Но хубавото е, че както лентата си седи там, опъната между двете дървета, така и животът си тече и винаги можем да се качим/върнем отново.

Чух те да казваш, че си драма куийн, но не си ли драма принцеса?

Май съм си принцеса, да. Винаги съм обичала да съм заобиколена от красота, естетика, изящество, грижи, внимание и любов. Обичам да давам и да си ги създавам сама, но душата ми се топи, когато те дойдат отвън и честичко си търся такива неща. Мисля, че с всеки е така. Просто малко хора го показват, защото се смята за „излишно глезене“ или слабост, за нещо „незряло“. В същото време съм и леко темерут. Или може би много? Доста крайности виреят в мен, но пък без крайности няма баланс.

За какво си мислиш, когато бягаш от кастинги?

Това не е за мен! Отказвам се от тази професия!

Какво ти предстои оттук-нататък?

Оттук-нататък ще продължавам да катеря, надявам се, че ще си движа задачки и кастинги и ще видим какъв проект ще последва. Надявам се да успея да изкарам курс по парашутизъм, да си преодолея страха от вода и да започна да плувам уверено. Да дръпна и с моторите… Варианти има много. Ще видим кое ще дойде първо.

Изкушена ли си от театъра и би ли искала да играеш в театрална постановка?

Театърът като цяло не мога да го усетя като нещо свое, макар да нямам опит с него. Може би съм любопитна, но ако е моно. Би ми било ужасно трудно да се сработя с повече хора в тази насока. Винаги съм била по-продуктивна и креативна, когато съм сама. Затова може би все повече ме влече към режисурата. Там не работиш сам в никакъв случай, но ти командваш парада и си подчинен на своите идеи и виждане, не на чужди. Често имам ясна представа за дадено нещо и как да се случи, и се чувствам леко осакатена, докато играя, защото нямам достатъчно свобода на себеизразяване. Много хора са ми казвали едно нещо. Включително Дани (Бойл) ми го повтори неколкократно. Каза ми, че не ме вижда като актриса цял живот и ако не си мисля все още за режисура, то няма да е зле да започна. Само се подсмихнах.

Какво не са те питали досега за ролята ти в Трейнспотинг 2 или за филма, а би искала да кажеш?

Уау! Вкара ме в джаза. По принцип има едно нещо, което ме дразни. Постоянно ме питат за голотата и събличането…

Добре… Тогава какво най-много се дразниш да те питат за Трейнспотинг?

Напоследък все повече започнаха да се обсъждат т.нар. „голи сцени“, които имам зад гърба си. Напряга ме не само фактът, че много се акцентира върху тях, ами и начинът, по който се интерпретират и то от уж професионалисти в журналистиката. Получавах въпроси като „Играеш проститутка в Амстердам в холандският филм Райската стая, а сега студентка, която снима домашно порно – лесно ли е да се събличаш?“ Първо, дори не показват, че са гледали предишните ми филми. Нито са чели за тях, нито са асимилирали целия смисъл и посланието, което носят, макар то да е доста очевидно! Не може един толкова силен проект, засягащ тежка, сериозна и актуална тематика  (трафикът на хора), на който героинята ми става жертва, да се изкара просто като: „Играеш проститутка в Амстердам“.

Защо вместо повърхностното любопитство, вместо към това колко лесно или трудно е да се събличаш във филм, не се обърна веднъж внимание на това какво разбрах за трафика на хора. Колко е актуален този проблем? Какви мерки има за справяне и има ли надежда да бъде решен? Защото това се случва постоянно и може да се случи на всеки. Аз бях ужасена по време на проучванията преди снимки. Навсякъде има актуална информация за героинята ми в продължението на Трейнспотинг и отново има несъответствие с информацията… Само у нас!

Второ, голотата в киното не е като голотата в порно индустрията, че да има нещо кой знае колко „вълнуващо“ и „пикантно“, за да ѝ се отделя толкова внимание.

Нито съм първата кино актриса, която се съблича в някоя сцена, нито ще съм последната.

Киното имитира различни аспекти от реалността, но това не означава, че е истина само по себе си. Киното е голяма илюзия, представена чрез богат набор от „магически“ трикове и в 21 век вече има предостатъчно информация налице, стига на някой да му се занимава, разбира се. Все си мисля, че ако искаш да си професионалист в дадена сфера, ще ти се занимава и някак ще си проучил максимално подробно човека, когото ще интервюираш. Именно за да не се повтарят едни и същи въпроси от години и за да не се представя работата ми по толкова плосък начин.

Постави се на мое място. Бориш се за най-желаната женска роля за 2016-та, минаваш през какво ли не, накрая я получаваш, снимате проекта, излиза на бял свят и в родната ти държава те посрещат с: „Голотата води ли до успехи?“, „Какво ще кажеш за бурканчето с шипков мармалад?“, „Трудно ли се ходи със синята рокля, която облече на премиерата?“… Трябва ли наистина да обяснявам колко култов е този филм и защо тези въпроси са толкова далеч от същественото покрай това постижение???? Притеснявам се, че дори да обясня, няма да има ефект. В същото време говорим за култура, за промяна. Как да стане, когато всеки тук, който се е опитал да промени нещо в позитивна и градивна насока, бива или потъпкван, или думите му се изкривяват в тотално грешна посока???? Яд ме е, признавам си!

Отсега виждам как ще цитират частта с „Нито съм първата кино актриса която се съблича в киното…“ И ще го изкарат по най-долен начин. Ама майната му, то каквото и да кажеш, някой болен мозък ще измисли как да го изкриви.

Благодарна съм, че все пак има и медии, които въпреки пречките, трудностите и ограниченията, с които се налага да работят, доказват, че ако има желание, има и начин и че все пак дадох и няколко много хубави и стойностни интервюта. И бе огромно удоволствие, в това число благодаря и на теб.

И аз ти благодаря! Темата на второто ми интервю с теб, ако има такова, ще бъде трафикът на хора и отразяването ти в българските медии. Мисля, че ще се получи повече от интересно. Беше изключително голямо удоволствие да си поговоря с теб, защото си истински артист. Сигурен съм, че ще продължаваш да растеш, защото работиш върху себе си. И защото не очакваш някой да ти даде нещо наготово, а със зъби и нокти се бориш за успеха си. И доказваш, че това е начинът. Дано някой те чуе! И тъй като от няколко години периодично ти го казвам ще завърша с: „Бягай, Анжела, Бягай!” Бягай към новия си филм. Към бъдещето си. Защото ти сама го градиш. Още веднъж ти благодаря.