Бал на дебютантите е проект на Дарик радио и на egoist.bg.
Защото винаги сме се вдъхновявали от смелите млади хора, които застават пред останалите и споделят своята истина. Независимо дали става дума за политика, култура, изкуство. Точно сега има толкова много креативни млади гласове, българи – артисти, фотографи, художници, сценографи, музиканти, илюстратори, които създават новата среда. Бал на дебютантите: аудио, дигитален и принт проект за младите креативни революционери тук.

 

Епизод 2: Христо Йорданов; фотограф, стилист
@hristoyordanov
Забелязвате работата на Христо веднага, защото носи едно приятно аналогово ухание, има смисъл, посока, различност. Пък и как да бъде другояче, когато фотографията е голямата му любов, добавете към това и любимия му модел и близък приятел, тъй красивата Белослава Хинова, за да получите завършена картина за един от най-талантливите български фотографи и стилисти.

Фотография: Константин Вълков


КВ:
Кога за последен път направи грешка в работата си?

Христо Йорданов: Нямам представа. Аз дори не знам дали върша нещо както трябва в работата си, тъй като съм самоук. И всичко при мен е един процес на проби и грешки. Когато за първи път хванах апарата, съсипах доста снимки. Помня, че тогава пътувахме за Рим и после нямаше нито една снимка, която да е на фокус или правилно експонирана. Така че нямам представа. Имам чувството, че постоянно правя грешки. И докато снимам изобщо не осъзнавам, че правя грешки. После си казвам: «Това е доста грешно.»

Фотографията ме научи на това да спра да гледам на грешките като на нещо негативно. Доста клиширано звучи, но чисто фотографски сега гледам на грешките си като на неща, които трябва да променя следващия път. Защото там разликата от проект до проект е много малка. Чисто времево. Днес снимам, след една седмица снимам пак и в дупката от време ще мисля за това.

Фотография: Константин Вълков

КВ: Технически погледнато каква беше първата камера, с която започна да снимаш?

ХЙ: Беше преди 6-7 години. Сестра ми имаше интерес към фотографията, купиха й Canon. Най-базисният, но беше от онези големи, черни, страшни апарати. На мен, разбира се, ми беше забранено да го пипам. И както можем да се досетим, това веднага го направи нещо много интересно. Чаках всички да излязат от вкъщи, взимах фотоапарата, снимах всичко, после триех снимките и това беше първи досег до фотографията с фотоапарат, не с телефон. Тъй като аз съм дете на 21 век и снимките с телефон за мен винаги са били нещо адски нормално.

Фотография: Константин Вълков

Родителите ми забелязаха, че имам интерес и ми подариха едно point-and-shoot, малко апаратче – сапунерка, която загубих след около три месеца. И след една година се сдобих с моя първи страшен, черен апарат, който също беше базисен, няколко месеца по-късно си купих и първия портретен обектив и така се насочих към фотография на хора.

КВ: В този начален период ти сам ли разбираше кога една фотография се е получила или търсеше мнението на други  хора?

ХЙ: Честно казано не помня дали съм се допитвал. Още от малък си спомням, че рисувах много, нали всяко дете рисува, и си спомням, че не съм се интересувал от оценката на останалите. Всички деца са така. Всички деца си харесват нещата, които правят. Това е едно страхотно качество и мисля, че отчасти съм успял да го съхраня. И тогава беше така. Сам избирах кой от фотосите ми харесва най-много, кой ми носи нещо. Въпреки, че е много смешно да говори така човек, който реално е започнал скоро да снима. Дори не знам на база на какво съм избирал кадрите. Не мога да върна лентата и да кажа «… ами защото тук има фокус», както да речем сега сядам и ги разглеждам чисто технически и като емоция. Не. Тогава просто е било на някакво усещане.

КВ: А сега как ги избираш?

ХЙ: Специално за модната фотография нещата са много интересни, защото ги правя с екип. Всеки прави селекция, после ги разглеждаме и виждаме къде има засечки. И е много интересно, защото всеки подхожда към проекта по различен начин. Тоест – аз виждам емоциите по различен начин в цялата фотосесия и когато човек работи с добър модел наистина има разлика от кадър до кадър, цялото състояние на обекта. Аз си представям, че трябва да има малко по-меланхолично излъчване, друг си представя нещо по-различно. И това е много интересно. И да  – на първо място търся емоция, чак тогава техническа стойност. В момента съм на този етап, в който не ме интересува дали кадъра е фокусиран, дали експозицията е перфектна.

КВ: Кога придоби увереност да показваш нещата си на по-голям брой външни хора чрез социални медии, блогове, сайтове?

ХЙ: Това е доста интересен въпрос. Спомням си, че вече бях снимал една или две години, тогава съм бил на 13-14 години и сметнах, че ще е супер яко да си направя фотографска страница във Facebook, което в момента ми се струва абсолютно безумно. Тогава започнах да получавам някакъв отзвук от хора, които не са мои близки. Това ме мотивира, тъй като хората, които следяха страничката, се увеличаваха все повече и повече. И бяха всякакви хора, с всякакъв background, имаше фотографи, семейни приятели, майка ми. И доста време аз не бях излязъл от този сигурен балон, който имах. Въпреки това ми пишеха хора със съвети, с препоръки, с мнение.

Дори, за да кажат: „Браво, не спирай!“. Спомням си, че имаше един период, бях 15-годишен, постоянно качвах някакви неща. В общи линии, каквато и «сесия» да съм направил, всичко качвах. И може би тази цикличност, това което се случваше постоянно, много се харесваше на хората и те ми пишеха и молеха просто да не спирам.

КВ: Амбициозен ли си?

ХЙ: Много. Ох, много, да. Поставям си много високи цели. В един момент се чудя дали е възможно, след това тая мисъл веднага си я изпарявам от главата, всъщност кой казва кое е възможно и кое не.

КВ: Последният успех, който те направи истински щастлив?

ХЙ: Когато видях за първи път свои кадри на хартия. Бяха backstage кадри на Биляна Савова, когато тя беше корица на списание EVA за нейния 50-годишен юбилей.

По много странно стечение на обстоятелствата се оказахме заедно на почивка с нея в Гърция и с дъщеря й, както и с още приятели. Заговорихме за това, тя ме повика да направя кадри за рождения й ден и по-късно всъщност ме покани да направя backstage-снимки за корицата. Беше много интересно, защото бяха четирима фотографи и после можеха да изберат само една корица. В рамките на два дни видях четири тотално различни артиста как работят с Биляна, как работят с останалата част от екипа, как подхождат. Тъй като всички много добре я познаваха, показаха някаква много различна част от нея. И когато излезе списанието и видях своите кадри от backstage бях истински щастлив. Може би за другите хора не е толкова голямо, но за първи път усетих как това, което правя, се материализира.

КВ: Интересна ми е фразата „свой собствен стил“, ти искаш ли да имаш такъв?

КВ: Сещам се за интервюто с Елина Кишишева. Още в началото, когато започнах да снимам и се насочих към фотографията, си повтарях «Аз искам да имам стил, да имам стил!» и от цялото интервю, което е прекрасно, ми се запечатаха едни нейни думи : «Стилът е много опасно нещо.»  И напоследък  усещам, че подхождам към фотографиите си по един и същи начин и това е нещо, което не ми харесва. Не искам в никакъв случай да влизам в рутина. И да, според мен, всеки творец се опитва да има стил, но от друга страна не искам да се ограничавам по никакъв начин.

КВ: Коя част или сфера във фотографията ти е скучна,  безинтересна, не ти се занимава с нея?

ХЙ: Фотография на коли. Аз не виждам красотата на колите. Познавам хора, които биха говорили половин час колко е красива тази кола, какви са й извивките, сякаш говорят за жена. И вече са супер развълнувани. Аз просто не го разбирам и не го виждам. Никога дори не съм пробвал. Няма я тръпката.