Едгар Райт. Искрено завиждам на всеки, който ще има удоволствието да се докосне за първи път до филмите на този скромен жанров сладоледаджия. Неговата „фунийка с филми от три жанра“  (The Three Flavours Cornetto Trilogy) е една от най-свежите и забавни трилогии за последните 100-200 години, а с Baby Driver, едно заглавие, необяснимо защо преведено чрез невзрачното Зад волана, Райт достига нови висоти на coolness.

За тези, които го познават като част от комедийната троица с участието на Саймън Пег и Ник Фрост, може би ще е изненада, че в случая британският режисьор: а) не работи с горепосочените двама актьори; и б) снима не някаква форма на комедия, а сравнително сериозен екшън-трилър, макар и бликащ от стабилно количество entertainment.

И музика. Много, много умопомрачително яка музика. Заради катастрофа в детството си, главният герой Бейби се сдобива с постоянен шум в ушите, който потиска с помощта на плейлистата от плейъра си. Или по-точно – плейъри, които краде заедно с множество чифтове слънчеви очила и всичко друго, намиращо се в откраднатите от него коли.

Веднъж откраднати, тези автомобили се превръщат в неуловими изтребители, пилотирани от Бейби, на свой ред пък пилотиран от ритъма на музиката. Умопомрачително яката музика, която движи и филма като безупречен, приятно ръмжащ мотор. Всеки един кадър е в унисон със звука на Baby Driver, всеки един звук е отражение на това, което главният герой чува, независимо дали през слушалките или не.

Едгар Райт споделя пред Hollywood Reporter, че идеята за филма му е хрумнала преди около 22 години, когато и самият той е бил на 22. Чува жестокото парче „Bellbottoms“ на The John Spencer Blues Explosion и веднага в главата му се прожектира откриващата сцена: бясно преследване с коли. Нашият герой е шофьор на автомобил за бягства, който измъква банкови обирджии под носа на ченгетата и води живота си според своеобразен кодекс, изграден от любимите песни.

Ако това ви звучи готино като идея, само почакайте да го видите реализирано на големия екран. Брилянтно хореографирани екшън сцени с коли, без коли и с огромен брой оръжия се сливат с убийствено аудио в повече от перфектен монтаж, който ще накара дори и камък да потръпне от наслада. Уилям Фридкин, автор на две от най-великите сцени с автомобилни преследвания в киното (във Френска връзка и Да живееш и умреш в Ел Ей), пише в своя Туитър профил: „Гледах филм, който намирам за най-оригиналния и вълнуващ от години насам… Baby Driver на Едгар Райт… Не го пропускайте“.

Наистина, не го пропускайте. Райт от години се слави като визуален виртуоз, който инкрустира своите скоростно сменящи се кадри с безброй детайли и попкултурни препратки, но в Baby Driver е надминал себе си. Всеки един от героите е изрисуван не само със светкавичното действие и не само с наподобяващия на свистящи куршуми брутален диалог, но и със собствени музикални предпочитания и цялостна аудио аура, както и дори цветово – чрез облеклото и аксесоарите. Така че това, което при Тарантино обикновено е предимно на думи (Mr. Orange, Mr. White, Mr. Blonde…), при Райт приема галеща очите и ушите форма и се превръща в една впечатляваща екшън симфония.

Към суперлативите дотук трябва да прибавим и напълно заслужени добри думи за актьорския състав. От невинно изглеждащия, но печен Ансел Елгорт, през очарователно сексапилната Лили Джеймс, та чак до отрупаните с награди „стари кучета“ Кевин Спейси, Джейми Фокс и Джон Хам – всички са във вихъра си и създават някои от най-запомнящите се жанрови образи в последно време. Въпреки че е изпълнен със зрелищни каскади (впрочем осъществени както си му е редът – основно с практически, а не компютърни ефекти), филмът не е единствено гонки и престрелки, а и смислен като съдържание спектакъл – нещо, което се дължи както на вече споменатите страхотни актьорски превъплъщения, така и на стегнатия и сияещ от изобретателност сценарий, също дело на вездесъщия Райт.

Черешката на тортата пък е попкултурната обвързаност на филма. В Baby Driver има ясни отзвуци от класически кинотворби с автомобилни преследвания и банкови обири (култовия Vanishing Point, Булит със Стив Маккуин, The Driver на Уолтър Хил, Point Break с Киану Рийвс и Патрик Суейзи, Жега с Де Ниро и Пачино, Глутница кучета на Тарантино и още много други), монтажът е поклон пред принципите на Френската нова вълна, а музиката е всеобхватна амалгама от парчета на The Beach Boys, Queen, Carla Thomas, Beck, Blur, Focus, Simon & Garfunkel (представени с песента „Baby Driver„, разбира се), Young MC и още, и още.

Хвалбите за стилния екшън-трилър на Райт могат да продължат, но не се осланяйте само на казаното и написаното – отидете и вижте с очи и уши за какъв убийствен хит става въпрос. В същия период, в който по залите върви великолепният Дюнкерк на Нолан, един друг британец в лицето на Едгар Райт също показва на света, че летният кинопейзаж може да бъде доста по-нестандартен и обагрен с класата на стойностни филми.

Bonus track 1: Саундтракът на Baby Driver в YouTube

Bonus track 2: Светът на Едгар Райт – кратък речник

The Three Flavours Cornetto Trilogy – комедийна трилогия със Саймън Пег и Ник Фрост, кръстена на сладоледите, които се появяват във всеки един от трите филма. В Shaun of the Dead (2004), който пародира зомби филмите, сладоледът е червен – символ на кръвта и вътрешностите, които изобилстват в жанра. В Hot Fuzz (2007) сладоледът е син заради полицейската нишка във филма, а в The World’s End (2013 г.) е зелен, тъй като заглавието пародира филмите с извънземно нашествие на „малки зелени човечета“. Чрез тази трилогия Райт се доказва като майстор на скоростния монтаж и визуалната комедия.

Scott Pilgrim vs. the World (2010) – реализираният и сравнително успешен, макар и не във финасово отношение, „комиксов“ филм на Райт.

Ant-Man – нереализираният „комиксов“ проект на Райт, който режисьорът години наред развива заедно с Marvel Studios, но напуска около 14 месеца преди излизането на филма. „Аз исках да направя филм в Marvel-стил, но студиото не искаше филм в стил „Едгар Райт“, споделя британецът в интервю за Variety.

Bonus Track 3: Музикален видеоклип, режисиран от Едгар Райт, който представлява своеобразен „зародиш“ на Baby Driver