Обикновено няма нищо по-изтъркано от класиката в жанра, но и няма по-голямо предизвикателство от това да имаш по-големи топки от клишето.

Например? Да си готов да съблечеш Хамлет и да накараш Офелия да пее Адел. Да сложиш пилотска шапка върху главата на Нина Заречная, докато Константин Трепльов тъжно свири на синтезатор. Да облечеш Захари Бахаров в кожата на руски писател от 19 век и да очакваш да не е пълен провал.

След като постави (по няколко пъти) Шекспир, Макдона, Олби, Левин, Мюлер и няма да изброявам още 15 имена, които са ви познати само частично и евентуално, Явор Гърдев обърна режисьорското си око на изток. Слава Богу, не прекалено на изток. От началото на този театрален сезон София си има нов театър (Азарян) и нова Чайка (на Гърдев).

Пушката се появява рано в пиесата. Чайката също. Пушката ще гръмне два пъти, за да отнеме един живот. Чайката ще възкръсне, за да спаси друг.

Без да се мотаем повече, ето кои са главните действащи лица:

Ирина Николаевна Аркадина, по мъж Трепльова (изиграна от Снежина Петрова) – застаряваща актриса, облечена (и в един момент съблечена) в бяло, патетично изискваща провинциалните животи на всички да се въртят около нея, а ако се наложи да спират, то да бъде в нейна чест. Омъжена за белетриста Борис Алексеевич Тригорин.

Константин Николаевич Трепльов (изигран от Ованес Торосян) – неин син. Нервен и изпит, с прическа и дрехи на пънкар. В най-тъжните моменти от живота си свири на синтезатор. Желае да създава изкуство от нов вид, но повече желае да получи любовта на младата Нина Заречная.

Нина Михайловна Заречная (изиграна от Елена Телбис) – Чайка и дъщеря на богат помешчик, която е несигурна в желанието си да бъде актриса, докато не се влюбва в Тригорин, който я превръща в своя любовница и я откъсва от отчаяните обятия на Трепльов.

Маша (изиграна от Лилия Генчева) – дъщеря на управителя на имението на Сорин, винаги облечена в черно, често придружавана от шише алкохол и страдаща заради несподелената си любов към Трепльов.

(Действащите лица не спират до тук, но намерението ми да ги описвам – да.)

И докато всеки по-нестандартен прочит на класическо произведение обикновено се приема със скептично вдигната вежда, Гърдев е все така модерен, талантлив, интелигентен и продуктивен. При това във време, когато изглежда, че ако не си пиян скандалджия, то шансовете ти за творчески успях рязко спадат. Чайкa пък е неговият манифест на необходимостта от Ренесанс – в театъра, но и в самия живот на героите. Всички те са напълно затънали в провинциалната скука на малкото село, където трудно може да се случи нещо повече от любовна драма.

Затова и сцената на пиесата е раздробена и слята с всички елементи на залата – входа за публиката, пътеките между редовете, пространството зад тях. Актьорите се движат навсякъде, без да бъдат ограничавани в класически предопределеното в театъра пространство – отпред, малко по-високо. Всеки един от героите получава своя момент да застане в центъра на прожекторите, за да се вгледа публиката в индивидуалната му неудовлетвореност.

(Най-вероятно тук е моментът да отбележа брилянтната работа на Никола Тороманов, чиято сценография ще впечатли и най-негативно настроения зрител, разкапал се от три часа стоене върху импровизирани възглавници.)

Постановката на Гърдев е затворено пространство, където актьорската игра още в началото задава основните нюанси на настроение. Актьорите (особено по-младите) изглеждат горделиви и студени дори в страданието и бунта си срещу бездействието на действието на живота. Усещането е за игра в играта – артисти, които играят обикновени хора, които желаят да бъдат артисти. Любовници, които желаят да бъдат активни в любовта си, но са обречени на пасивност – схванахте, че в Чайка всеки обича някого и че този „някого” не отвръща на любовта им, нали така?

Препоръчваме да зарежете очакванията за руска класика, с каквито най-вероятно бихте имали неблагоразумието на влезете в театър Азарян. Годината е 2016-а. Вие гледате Явор Гърдев. И на сцената ще се случи всичко, което не очаквате и това няма да накара Чехов да се обърне в гроба.

Защото е ясно, че оригиналният текст крие не един или два ключа за интерпретация. Вариантът на Гърдев изковава нервна и студена история, която касае повече изкуството, отколкото любовта. Хубавото е, че това не я прави „невярна с оригинала”. И ако въпреки предупрежденията ни, се окажете в ситуация да се почувствате излъгани от собствените си очаквания за модерен прочит на класическо произведение, имате избор:

Да се насладите на това, което Явор Гърдев е направил.
Или да си гледате работата.