„Дори квалифициран психиатър не би могъл да помогне на автора. Да не се публикува!“ гласи написаният на малко листче отзив, който придружава върнатия обратно от издател ръкопис на Катастрофа.

Това е една от малкото рецензии, които Джеймс Греъм Балард ще пази до края на живота си, считайки я за ултимативното свидетелство, че е постигнал онова, което цели с прозата си. Преди Катастрофа да се вреже в общественото съзнание като линкълн с отказали спирачки през далечната 1973 г., нейният автор вече си е създал репутацията на може би най-сръчния писач на антиутопии от Олдъс Хъксли насам. В множеството му научнофантастични разкази и романи не се разхождат роботи и не прелитат космически кораби – техният автор смята за скучно да си представя технологичния напредък на бъдещето, но изпитва почти садистично удоволствие от предсказанията как той ще се отрази на човешката психика и социални отношения.

Снимка: YouTube

Убеден, че мисията на писателя е да търси истината, Балард използва перото си като скалпел, който изрязва повърхностния слой цивилизационно лустро, за да изложи на показ скритите отдолу страхове, мании и дълбока фрустрация на съвременния градски жител. На теория новите технологии би трябвало да правят живота му по-лесен и безгрижен, но де факто в комбинация с неспирния поток информация, с която го обстрелват масмедиите, той никога не се е чувствал по-несигурен и объркан в чувствата и мислите си. Например истински шокиращото нещо в Катастрофа, чиито сюжет се върти около група обсебени от кървавите сблъсъци на пътя, не е че героите на романа правят секс в автомобилите си, а че машините са проникнали с взлом дори в най-интимните човешки взаимоотношения. Писателят изследва този феномен без излишна сантименталност и без да дава оценки или да посочва възможни решения на проблема – досущ като студент по медицина, който се е научил да прави аутопсии, но е напуснал университета преди да се научи да лекува пациентите. Тази емоционална дистанцираност от неговите персонажи е налице дори в най-конвенционалния му, полуавтобиографичен роман Империя на слънцето, разказващ за детството му в Шанхай. Като дете на изпълнителен директор на местния филиал на голяма британска компания, малкият Джеймс се вози по улиците на града с кола с личен шофьор, преследвана от малолетни просяци, които пелтечат на развален английски „Няма мама, няма татко, няма уиски сода“. През март 1943-а, когато е едва на 12, палачинката рязко се обръща – едно от първите неща, които японските завоеватели правят, е да натъпчат всички живеещи тук европейци в затворнически лагери. След три години по мръсните нарове, спокойно можем да кажем, че будното и интелигентно момче е видяло неща, които повечето му връстници и колеги-писатели не са сънували дори в най-лошите си кошмари. Дали като несъзнателна защитна реакция или просто защото е устроен така, Балард просто описва и анализира с ледена безпристрастност ужасите и катастрофите в собствения си живот, вместо да нагазва в лепкавите води на самосъжалението и носталгията.

„Едно от нещата, които научих от премеждията ми по време на войната е, че реалността е като декор на филм – комфортното всекидневие в училище и у дома, както и всичко останало от подредения и общо-взето щастлив живот, може да бъде разглобено на парчета и да изчезне за една нощ“

За Балард разбиването на пух и прах на удобното, самодоволно съществуване не е задължително нещо лошо – една лична катастрофа, колкото и ужасяваща да е тя, често дава ценна възможност да откриеш истината за самия себе си. Точно както се случва с героите на Катастрофа, които осъзнават, че са най-живи, именно когато са на ръба на смъртта. Писателят ползва своите персонажи си като кукли за краш тестове, за да си отговори на въпроса как съвременната среда с нейната мрежа от магистрали, летища и квартали от затворен тип, консуматорската култура на моловете, порнографията и технологиите като цяло, променят нашата психика. Нищо чудно благодарение на точно този въпрос, той е един от малкото съвременни писатели, заслужил собствено прилагателно в речника

Ballardian (прил.)
1. от Джеймс Греъм Балард (роден през 1930), британски писател
2. напомнящ или подсказващ за условията на съществуване, описани в романите на Балард и по-конкретно дистопична реалност, безрадостни градски пейзажи и психологичния ефект от технологичния напредък.
Collins English Dictionary.

Въпреки бруталните си и безразсъдно смели в предсказанията си за бъдещето книги, през зрелия период от живота си Балард живее според предписанието на Флобер – писателят трябва да бъде подреден и предсказуем в личния си живот, за да може да бъде необуздан и зловещ в творчеството си. Дълги години той обитава еднофамилна къща в Шепъртън, в чиито малък двор е паркиран доматено-червен Форд Ескорт. Спокойното му и скучно всекидневие често е прекъсвано от нахъсани почитатели (включително и от екстремната, вманиачена по катастрофите, фракция балардианци), които очакват да срещнат тук експериментиращ с LSD луд гений, а не весел и червендалест представител на британската горна средна класа. Единственото в личния живот, което сродява Балард със саморазрушителни визионери като любимия му Уилям Бъроуз, е навикът му да гаврътва първото си голямо уиски в девет часа сутринта. По собствените му думи причината е повече от тривиална: след като през 1964 г.  съпругата му Мери умира внезапно по време на семейна ваканция, писателят е принуден да отглежда сам трите им деца. Единственият начин, по който може да понесе тази нелека задача, е да пие по един скоч на всеки кръгъл час. На въпроса на журналист дали да си самотен баща е чак толкова трудно, писателят отговаря: „Трудно? Беше като Битката за Сталинград.“  Когато умира през 2009 г., старият Джей Джи е достигнал достолепната 78-годишна възраст, но повечето му почитатели и врагове все още го възприемат като необуздан и опасен пророк на едно антрацитно черно бъдеще, проводник на насилие, перверзии и всевъзможни обсесивни странности. Завидна репутация, за която Балард, разбира се, е работил старателно и неуморно, през целия си живот.

Пак тройка

Три класики на Балард, които трябва да прочетеш.

Катастрофа (1973)

Oпределян от автора си като „порнография с автомбили“, може би най-известният роман на Балард, разбира се, е нещо много повече. Като например, разтърсваща метафора за заличаването на границата между хората и вещите в едно общество, където всеки използва всеки и общуването е сведено до произведени на конвейер фрази, жестове и емоции.

Небостъргач (1975)

Небостъргач с луксозни апартаменти, който влияе на обитателите си така, че те един по един започват да губят разсъдъка си. Сръчно заобикаляйки моралните оценки, Балард внушава тезата, че анархията и хаоса са неизбежна реакция на колективното съзнание срещу сивия и влудяващо скучен съвременен живот. Любимият роман на певеца на Joy Division Иън Къртис.

 

Cocaine Nights (1996)

„Ако мога да опиша бъдещето с една дума, тя ще е „скучно“, казва писателят в едно свое интервю от средата на 90-те. Комплексите от затворен тип, които са арена на действието на романа,  предлагат на обитателите си живот без минало, без бъдеще и едно все по-неясно настояще. Един от най-спокойните романи на Балард, чиито палав микс от трилър, социална сатира и антиутопия гарантира, че няма да повърнеш мохитото си на плажа, заради някой задавящо брутален момент.

Mузика за масите 

Поетът на скритите камери и градските кошмари няма как да не проникне подмолно и в рокендрола. Ето няколко парчета, които нямаше да съществуват без лошото влияние на Балард:

Suede – High Rising 

Joy Division – Atrocity Exhibition

Manic Street Preachest  – Mausoleum (със семпъл от Катастрофа на Кроненбърг)

Ladytron – High Rise 

The Normal – Warm Leatherette 

Siouxsie and The Banshees – Suburban Relapse

Катастрофа е на пазара от издателство Colibri, цена 17 лв.