Конкретният повод да потърсим Александрина Пендачанска и помолим за интервю е поредицата ни „Предай нататък“. Играем си на верижна реакция. Първо интервюирахме Цветана Манева. В края на интервюто попитахме г-жа Манева с коя дама би искала да разговаряме след нея. Тя избра Мая Манолова. Попитахме и Мая Манолова, тя пък пожела това да е Александрина Пендачанска. И ето, разговорът с г-жа Пендачанска е факт. Часът е 14:30. Александрина Пендачанска е в Брюксел.

Константин Вълков: Каква е ролята на паметта във вашата работа?

Александрина Пендачанска: Това е много интересно, защото преди около 10 минути с дъщеря ми говорихме точно затова. Тя каза, че е единствената в семейството ни, която помни всичките ни телефони наизуст. А аз с огромна трудност успявам да запаметя телефоните. И й казах, маменце, ами това е така, но твоята главичка е все още харддиск, в който не е влязла цялата тази информация, която е в моята. И тя ме гледаше сякаш не можеше да разбере какво й казвам. Допълних колко много опери, колко много текст, колко много думи са минали през този нещастен мозък.

(фотография: Mat Hennek)

И това е така, да, паметта е важен фактор за изобщо възможността да упражнявам професията си. Особено в моя случай при толкова много роли. Така се случи просто. Аз се опитвам да тренирам паметта си непрекъснато. И то именно с цифри, с дати, най-трудно ми е с имена. Но да, да се надяваме, че е вярно това, че тренираната памет е все пак някаква гаранция или поне някаква предпоставка в по-късните години да сме по-застраховани от тежки болести.

(фотография: Johannes Simon/Getty Images)

КВ: Кой спомен изплува ей сега в главата ви, спомен от детството, свързан с музиката?

Александрина Пендачанска: Може би първичният спомен е от звуци, които са в дома ми. Там се свиреше непрекъснато във всички помещения. Свиреше се и се пееше. И този първичен спомен, който аз действително нося в съзнанието си, че през някаква стена, докато аз се опитвам да спя, някакво пиано звучи. Иначе първият ми спомен от театър е в Софийската опера и това истински го помня, този ужас, който изживях във второ действие на Травиата, докато майка ми плачеше в дуета с Жермон. Аз също се разплаках заедно с нея и изпищях така силно, че след това не ме допускаха до залата на Софийската опера, докато навърших шест години.

КВ: На колко годинки сте били в операта тогава?

АП: О, това е още на две годинки. Едва прохождащо дете, имам този спомен, просто го виждам, визуален спомен за майка ми в синя рокля, просто плаче и аз се разплаквам с нея, защото и тя плаче. Това е 1972 година, така че аз съм на две.

(фотография: Найо Тицин)

КВ: Подражавате ли днес на майка си?

АП: Ключът е в думата “опит”. Опитвала съм се още от мъничка да подражавам, защото дори в музикалното училище се явих на изпит не като другите деца, които пееха песнички, а аз освен песничката изпях част от Прилепът и от Травиата. Така че съм се опитвала да подражавам на майка ми от ранното ми детство. За съжаление, тя много рано си отиде. Истината е, че се опитвам да взимам примери, да подражавам на майка ми най-вече във възпитанието ми и отношението ми към децата. Това вече не е въпрос на подражание, колкото е един пример, който имам в сърцето си и паметта си, който е на една много специална обичана и обичаща майка. И тази майка се опитвам да пресъздавам и аз с моите деца. Част от този образ поне и се надявам, че успявам.

(фотография: Mat Hennek)

КВ: Нещо отличително в нея, опишете го.

АП: Майка ми беше този човек, който никога никого не съди. В това отношение беше един забележително щедър човек, който разбираше света и го приемаше такъв, какъвто е. Обичаше хората такива, каквито са, без да иска да ги променя. И в този пример също се опитвам да я следвам, защото да даваме оценки и да съдим хората е човешко и всеки от нас е изкушен да го прави в даден момент, но имам този пример пред себе си, който е един вдъхновяващ пример. Защото е въпрос на големина в човешко измерение. Просто майка ми беше един много голям човек.

КВ: В такова семейство, но все пак – имало ли е дори малка възможност да работите друго, друга кариера?

АП: Всъщност не. Никога. Истината е, че изобщо не съм имала избор. От дете съм поведена по един път, който и не мога да си представя, че може да бъде различен, реално не ми е бил оставен избор и шанс да мисля за каквото и да било друго. И може би действително, че от много ранна възраст съм проявила музикалност и – сега си давам сметка – имайки предвид, че съм дебютирала на 17 години, най-вероятно и моите родители не са имали избор освен да следват очевидно някакви природни дадености и да ги подкрепят. Сега вече преценявам много добре колко е сложна съдбата на едно преждевременно развито дете, в която и да е област. Това е нож с две остриета.

(фотография: Johannes Simon/Getty Images)

КВ: Каква е тъмната страна на професията, освен нескончаемите пътувания. Какво бихте казали на тези след вас за лишенията, за онова, което им предстои всъщност?

АП: За съжаление, тази професия се промени безкрайно много в тези 30 години. Тя буквално се пресъздаде. И не в добър смисъл. Всичко, което аз видях в началото на моята кариера съвпадаше с това, което бях видяла в кариерата на майка ми. Нямаше кой знае каква разлика. Но в края на 90-те години, със смяната на поколенията се промениха доста неща, с поемането на позиция на хора от други поколения, от други среди, трябва да кажа, че за съжаление цялата професия и целия музикален свят не се промени за добро, а за лошо. Не само оперния свят, целия музикален свят. Това, което днес е валидно, не беше валидно преди 20-30 години. Валидни са други правила. Те нямат нищо общо с музикантщината и до голяма степен изобщо с изкуството. Всичко е много повече бизнес, всичко е на повърхността, всичко се крепи върху едно лустро. Много по-важно е днес как изглеждаш, а не как пееш.

Ако погледнете в момента всички големи звезди – и оперни, и инструменталисти – те се задължително много красиви и впечатляващи външно, а някои от тях са и много добри музиканти. Едно време не беше така. Някои от най-великите певци и музиканти на миналото днес не биха имали никакъв шанс. Само ако щете, защото са изглеждали не както трябва, не както съвременния свят изисква. И това е истински тъжно, защото следващите поколения порастват с това познание и с усещането, че това е нормално и така трябва.

КВ: Дразни ли ви лошото пеене?

АП: О, ужасно. Непосилно ме дразни. Страдам. Истински страдам. Освен, че чисто вокално се уморявам, когато слушам, че някой пее неправилно, аз изпитвам вокална умора. Освен това си давам сметка, че в последните години все по-непоносимо става това за мен и повече искам да го поправя. И едва се сдържам, когато чуя нещо неправилно да замълча, да си държа езика зад зъбите. Защото ако някой не ти е поискал съвет – това е нещо друго, което знам от майка ми – човек дава съвет само, когато му го искат. Така че ми е трудно, да се сдържам.

(фотография: Найо Тицин)

КВ: А кога беше момента, в който вие разбрахте, че пеете хубаво. Сама ли го разбрахте или някой друг ви каза?

АП: Не, никой не ми е казвал. Аз сама го разбрах, бях някъде около 11-12 годишна. Оставяйки сама вкъщи започнах да пея, да издавам звуци, да търся онзи звук, на който бях свикнала и слушала. И го намерих и това беше едно огромно откритие, безкрайно удоволствие. Трудно е да го опише човек, но пеенето, излизането на звукова маса от тялото, това е огромно физическо удоволствие. Смятам, че човек, който има глас, който има тази дарба, защото това е дадено, такъв човек не може да го задържи в себе си. Това е, както щете го наречете, енергия, един поток, който не може да се задържи вътре в тялото, той трябва да излезе. И процесът на излизане е истински приятен. Това физическо удоволствие, което ние си доставяме, докато си вършим работата, е голяма благословия действително. Но така аз открих, че мога да пея – давайки път на този звуков поток да излезе от гърлото ми, доставяйки си удоволствие. И след това вече го показах на майка ми.

(фотография: Johannes Simon/Getty Images)

КВ? Как й показахте?

АП: Повиках я до мен на леглото да слуша, пуснах й един запис, който бях направила, защото ме беше срам да пея на живо пред нея. После тя се разплака и каза – добре, дете, започваме да учим, само трябва да изчакаш още една-две години. А татко ми в това време се опитваше да ми каже защо не съм свирила днес достатъчно, а аз му казах, че няма да ставам пианистка, ще ставам певица. И той ме попита какво ще стане, ако нямам глас. За мен такава възможност нямаше – аз да нямам глас.

(фотография: Mat Hennek)

КВ: Трябва ли едно класическо произведение да повдига и съвременни, граждански, обществени въпроси и как би било възможно това? Или не бива да бъркаме злободневието с класиката.

АП: Аз по-скоро бих казала, че да употребяваме какъвто и да било императив е много трудно, когато говорим за изкуство. За мен има въздействащи и невъздействащи неща в изкуството. Така че има постановки, които са безкрайно въздействащи и те разтърсват из основи, които нямат нищо общо с каквато и да е реалност и действителност. Има други, които са конкретни цитати от живота ни всеки ден и които те разтърсват също така. Така че за мен в крайна сметка отиването на едно представление, прочитането на една книга или изглеждането на един филм, са свързани с преживяването и това, което ти усещаш след като преживяването приключи. В крайна сметка дали си разтърсен или развълнуван – това е много важно, а и ако успоредно с това и се замислиш, изживееш някакъв вътрешен процес и катарзис, това е още по-добре. Но това са върховни, почти невероятни събития. Единственото, което е пожелателно за изкуството е, да те развълнува.

(фотография: Mat Hennek)

КВ: Какво мислите за т.нар. сценична треска?

АП: Едно време ужасно много се страхувах преди да се кача на сцената и да свиря на пиано. И всъщност разбрах, че не трябва да стана пианиска, това беше един от знаците. Човек преди да излиза на сцената да умира от страх? Ако умира от страх, нещо не е както трябва. Ето отново говорим за трябва и не трябва. И това не е вярно, защото има много велики музиканти, които умират от страх. Но за мен беше валидно.

Когато свирих на пиано се страхувах ужасно много