Срещнахме се с писателя Захари Карабашлиев по повод журирането му
във VIVACOM Регионален грант, а разговорът очаквано пое в различни посоки – какво се случва, когато претенциите и егото са по-големи от възможностите, как се „строи“ роман, кое е най-безумното в работата на главния редактор…

Ти си главен редактор на Сиела – издателство, което със сигурност е важно в контекста на родната действителност и е едно от малкото, които активно работят с и за българските автори. Сега, след като мина време от завръщането ти от САЩ и тази позиция вече не е нова за теб – можеш ли да споделиш кое е различното в очакванията ти и реалността, с която се сблъска?

Най-сигурната рецепта да си предизвикаш високо кръвно е да имаш високи очаквания. Аз такива съм нямал. Аз имах някои идеи за бъдещето на издателството, които пък се сблъскаха с някои нагласи на хората, които отдавна работеха тук, така че началото беше доста проблематично. Помня, че бях писал едни неща по една дъска и недоверието в очите на хората, с които трябваше да работя беше като стена между мен и тях. Важното е, че ръководството застана зад мен в самото начало и трудните моменти превърнахме в трамплини на растеж. Успяхме да прокараме заедно различен тип отношения. С времето тези, с които споделяхме общи цели останаха, с останалите се разделихме. Сега всичко, което писах по онази дъска се случи (само че с други хора), постигнахме яки резултати, имаме сериозен растеж… Можем да се потупаме по гърба – ние сме най-голямото българско издателство – но няма време.

Всички знаем, че писателското его понякога може да излезе извън рамките на разумното – често ли се случва претенциите да са по-големи от таланта и как се справяте с тях?

Да, случва се много често претенциите да са по-високи от таланта. И винаги, когато се случва, аз опитвам да се сетя дали най-талантливите хора, които съм познавал по целия свят (те не са малко) са били претенциозни. Ами – не, не са били. Опитът ми показва, че претенциите към другите са обикновено обратно пропорционални на изискванията към себе си.

Графоманията не е непознато явление – има ли лек срещу нея или е полезна в някакъв смисъл и в определен контекст?

Със сигурност е израз на някакво душевно разстройство. Полезна е в контролиран, терапевтичен контекст със сигурност.

Много съвременни български автори искат да бъдат други, а не себе си. Защо ли например, да не са Чарлз Буковски…  Доколко подражанието е полезно за изграждането на личен писателски стил и намират ли те в крайна сметка и на по-късен етап своя автентичен глас?

Подражанието, казват е висша форма на почитание. Може би е изграждащо в началото, когато един автор търси своя собствен глас. Често е несъзнателно. Проблем е, когато е съзнателно търсено; неморално, когато е с цел да се харесаш, криминално – когато е безочливо комерсиално.

Кога си сигурен, че текстът, който стои пред теб, си струва да бъде издаден?

Когато ме развълнува.

Имаме добри поети, чудесни сборници с разкази, но изключителни и забележителни родни романи не се срещат толкова лесно или – често. Има ли резон в подобно твърдение и ако е така – на какво се дължи според теб?

Писането на роман е различно от другия вид писане. Има нужда от друг вид качества, умения и т.н… Има правила, които трябва да знаеш, дори и да избереш да не спазваш. Има натрупване, има практика, има писане, има много четене. Ако искаш да си лекар трябва да си учил анатомия, нали така? Трябва да я познаваш. Всяка книга е организъм, чиито органи трябва да познаваш. Ако искаш да си архитект – трябва да знаеш как се строи сграда, нали? Трябва да разбираш и от естетика и от конструкция. И с писането е така. Трябва да си изчел хиляди романи, да си разнищвал стотици, да си изучавал десетки, та едва тогава да се осмелиш да опиташ с писане. Разбира се – има и щастливи изключения. У нас има много хора с талант. И малко хора с талант и търпение. Да напишеш отличен разказ е да спечелиш сражение. Да напишеш забележителен роман е да спечелиш война.

Необходимо ли е да си натрупал опит – не само в писането, но и житейски, за да си готов да напишеш роман?

Навярно.

Коя е най-безумната история от практиката на главния редактор на голямо издателство?

Много са. Всеки ден по нещо. Но ето най-прясната, отпреди малко. Един господин си бе уговорил среща преди седмица по някакъв въпрос. Когато дойде обаче стана ясно, че иска да предложи ръкопис за издаване. Аз казвам – оставете го, ще го разгледаме и ще решим. Той обаче вади подаръци – малка бутилка (350 мл) Jack Daniels, само че пълна с някаква специална домашна ракия, варена с омайни билки, също 2 броя женски украшения, една черна мъжка шапка… А бе луда работа…

До каква степен приемаш работата си като мисия и смяташ ли, че задачата на редактора, а и на писателя, е да бъде социален коректив?

Един писател може да бъде социален коректив единствено когато това, което пише и това, което живее са в синхрон. Солженицин, Селинджър, Исак Бабел, Георги Марков, Ботев, Захари Стоянов… примерите са много… Не може обаче да си коректив, ако си мижитурка. Не може да си хем малка душица, хем голяма работа. Тези врътки са възможни само в онзи извратен контекст на соца, или в провисналия вече 25 години преход.

Извън работата на главен редактор, се занимаваш и с други проекти – например – инициативата VIVACOM Регионален грант – може ли да разкажеш малко повече за това – защо се съгласи да бъдеш жури и кое беше интересно и вълнуващо за теб в това ти амплоа в подобна кампания?

Тъканта на обществото ни е сериозно увредена поне от 40 години насам. Най-пострадали са малките общини, населени места, отдалечени от столицата райони. България винаги е била силно централизирана – сякаш всичко, което има да се случва се случва в София и то около жълтите павета. Опозицията център-периферия е отживелица в някои части на света и в някои области на бизнеса, но у нас все още не е така. Вярвам, че интернет, улеснените комуникации, мобилността и свободния достъп до информация могат донякъде да обърнат нещата в полза на периферията. Няма как да имаш силен център, ако нямаш здрава периферия. И обратно.

Та, това, което прави VIVACOM резонира с моите убеждения да съм полезен, когато мога. Откак съм се върнал в България използвам всеки случай да обикалям страната и да стигна до най-отдалечени места, да се срещна с хора в читалища, училища, пенсионерски клубове и т.н… Хората по места нямат нужда от много, за да се почувстват големи. Но имат нужда от достатъчно, за да се почувстват оценени. Защото именно те са парчета от тази тъкан, от която е изплетена България. Бях радостен да видя толкова проекти, свързани с четенето, с книгите, с образованието на българските деца и младежи, както и няколко свързани с тяхното развитие като пълноценни, мислещи индивиди. Харесвам много проекти, които имат конкретни, видими изражения и резултати. Вярвам, че VIVACOM ще продължат тази инициатива. Бих окуражил кандидатстващите занапред да инвестират повече време и усилия в презентациите си, да работят повече върху изчистването на концепциите си, в техния pitching, в по-доброто им представяне в писмен вид. Ако е един проект е мърляво написан, той твърде вероятно ще бъде мърляво изпълнен. Ако изобилства от правописни грешки още на идейно ниво, то сигурно ще бъдат допуснати и редица пропуски на ниво изпълнение. Навсякъде по света тези неща имат значение. Така че – бъдещи участници – бъдете отговорни. Когато една организация подкрепя малки проекти по далечни места, тя иска да е сигурна за какво и за кого отиват средствата. Както във всичко останало – първоначалното впечатление е много важно и често определящо.

Неотдавна въпросът с учебната програма по български език и литература в училищата беше доста гореща – ти какво мислиш по въпроса?

Ще става още по-гореща. Най-важните хора в държавата са децата ни. И тяхното образование е пряко свързано с бъдещето на тази страна, която според мен отдавна трябваше да обяви война на невежеството. Учебната ни програма има сериозна нужда не просто от сериозен update, а от реформатиране.

Кой е авторът, към когото винаги се връщаш, когато искаш да си спомниш защо изобщо си започнал да пишеш – има ли такъв всъщност?

Много са, но – Захари Стоянов и Виктор Пасков.

VIVACOM Регионален грант стартира за пръв път в края на 2015 г. Инициативата на телекома цели подпомагане на регионите в България и стимулиране на малките общности в тях. Грантът се провежда в партньорство с Български център за нестопанско право. В рамките на програмата постъпиха 270 проекта, 94 от които подадени от малки села в България. 20% от всички проекти бяха насочени към образованието и развитието на умения сред подрастващите. Вижте победителите от VIVACOM Регионален грант тук.